Животът, гледан отдолу

„Годината е 1965 и Михаил Шолохов е получил Нобелова награда за литература. Според Лилия Димова – възрастната героиня от „Животът, гледан отдолу” на Димитри Ферхюлст – Шолохов е „най-жалкият и достоен за презрение писател под слънцето”. Тя си е поставила за задача да съсипе писателя. Въпреки деструктивната си цел в живота Лилия пленява читателя с чудната амалгама на характера си: тя е начетена, покварена и умее да разказва мръсни вицове. Начинът, по който се опитва да отмъсти на Шолохов, е комичен и въздействащ. Такъв е и самият роман на Ферхюлст.” — AD Magazine

„За да разкаже невероятната история за изкачването на Шолохов от син на селяк до герой на съветската литература, Ферхюлст измества фокуса към Лилия – красива българка, която се омъжва за талантлив, но опасен за държавата писател. Не би могъл да съществува по-подходящ образ от наперената мъжемелачка, която знае 171 думи за „вагина”. Романът разкрива удивителни подробности около живота на артистите при Сталин. Езикът на Ферхюлст е богат, иронията му – ненадмината, усетът към детайлите – завиден.” — HP-De tijd

„Романът ври от гняв, а изреченията му те сграбчват за гърлото – точно както сме свикнали да правят книгите на Ферхюлст.” — Tzum

“Не се случва често от привидно весело четиво да струи толкова трагизъм.” — Volkskrant

“Само изключителен писател би изцедил красота от подобен материал. Ферхюлст го прави.” — The Guardian

“Ферхюлст е уникален, текстовете му – необичайни, при това не само що се отнася до стилистичните им и композиционни характеристики. Уникална е и социалната му ангажираност.” — iLiteratura (Чехия)

(откъс)

‌Вярно, политическият климат се беше подобрил, но за Лилия ходенето по голяма нужда си остана революционен акт. Тя не купуваше тоалетна хартия. Твърде скъпа ѝ беше, предвид жалката пенсийка, която получаваше. Но не това бе същинската причина. За бърсане Лилия използваше творбите на Михаил Шолохов, чиито романи чакаха на купчинка появата на поредния мръсен задник.

Мнението на Лилия за писателските качества на Шолохов беше категорично: за нея сърцераздирателният руснак не струваше и пукната стотинка, не струваха нито соцреалис- тичното му перо, нито недодяланите му разказни структури, блудкавата му романтика или лицемерното му увлечение по суровия селски бит на неумиращите вдовици и вечно мърлявите украинци. Ямите в книгите на тази мижитурка винаги бяха по два аршина дълбоки, а разстоянието до следващото село – все шестдесет версти; дворовете всякога бяха малки – 40 едва по десетина и половина сажена, но моралът неизменно голям – влюбените никога не се доближаваха един друг на по-малко от сто крачки. Лъжеше, та се късаше – и дори точните мерки не успяваха да прикрият лъжите му.

За Лилия Михаил Александрович беше подлец и измамник, чието творчество заслужаваше да потъне с лайната в тоалетната. Когато запасите от „тоалетна хартия“ се изчерпеха, Лилия закуцукваше като липицанер към площад „Славейков“ – книжното сърце на града – и изкупуваше всичко, което можеше да се намери на старо от писателя на клозетна проза. Борбената Лилия пронизваше с изпитателен поглед всеки, който си свършеше нуждата в нейната къща, и се интересуваше дали се е избърсал добре. Не биваше да се пестят листове. След това завързваше кухненската престилка около кръста си и се захващаше да приготви нова доза еклери, и този път с няколко допълнителни лъжици мазнина към тестото.