Забравих да умра

‌Жануа’98 представя изключителната история на Халил Рафати – наркомана, който премина през ада, отказа хероина и стана милионер и учител по живот. 

„Бавно и полека вдигам глава към огледалото. На лявата ми буза и на челото ми зеят рани. Две парчета от скалпа ми ги няма, дясната ми ноздра е раздрана. На стената виждам думи, написани от моята ръка с кръвта ми: „Помогни ми, Боже!“.

Авторът Халил Рафати описва своето удивително житейско пътешествие – от тежкото си детство в Охайо, през лудите купони и срещи с легендарни музиканти в „града на ангелите“ в Калифорния, до пълното падение сред бездомниците на „Скид Роу“. Стигнал дъното, експериментирал с всичко в света на дрогата, изпаднал в саморазрушителен амок и наркотична параноя, той „грабва лопата“ и продължава да дълбае…

Днес Халил Рафати е преуспяващ предприемач, собственик на верига барове за натурални сокове и здравословни храни на Западния бряг, милионер и лектор-вдъхновител. Какво е нужно, за да се пребори с демоните си един изпаднал „джънки“ и да стигне до това преображение? Отговорът на въпроса се съдържа в тази вълнуваща история за една „духовна битка“ – но не измислена, а лично изживяна: история за болка, зависимост, страдание, борба и изкупление.

„Напивах се почти всеки уикенд. Децата от квартала знаеха, че майка ми излиза вечер в десет и половина и къщата остава без надзор от възрастни. Не говоря за добрите деца, а за хлапаци

като мен – пренебрегнати, оставени на произвола на съдбата, търсещи своето място под слънцето. Ако някой ми предложеше чаша или бутилка алкохол, изпивах я веднага. След това започнаха да ми предлагат хапчета – барбс, амфети, каквото дойде. Поглъщах ги и тях.

Бях навършил четиринадесет, когато баща ми се върна да живее вкъщи и изгони майка ми. Тя си взе апартамент под наем и аз прекарвах повечето време там. Правех я на луда с постоянните бели, в които се забърквах, докато накрая един от приятелите ѝ ми каза ясно, че не съм желан повече в апартамента. Подкани ме да напусна и да не се връщам никога повече.

Натъжавам се, когато си помисля как без малко щях да пропилея всичко това. Бях довел живота си до такава разруха, че се провалих дори в опитите си да се самоубия. И сред цялата тази лудост, Божия милост и красиво изцеление, които преживях през последните дванайсет години, забравих да умра. Сега винаги ще помня да живея.“