За да живея

Историята на едно момиче, което минава през ада, за да живее

Семейството на Йонми Парк е сплотено, но суровият и контролиран от политическа пропаганда живот в Северна Корея ги подлага на множество лишения. След като баща й попада в затвора, роднините й са считани за престъпници и двете с майка ѝ бягат в Китай. Годината е 2007, а Парк е едва на 13.

Момичето знае, че пътуването ще е трудно, но дори не подозира какви изпитания предстоят. За пребиваването си в Китай заплаща с детството си и едва не загива. Две години по-късно с майка й успяват да избягат в Южна Корея, но баща ѝ вече е мъртъв, а сестра ѝ е изчезнала. Дотогава единствено майка ѝ знае какво всъщност се е случило от момента, в който пресичат река Ялу, за да се озоват в Китай.

В „За да живея“ Парк разкрива лишенията и измамите, които я сполетяват в Северна Корея, както и своите най-болезнени и тежки спомени – за първи път, без да спестява нищо. С достойнство и смелост разказва как с майка ѝ са превърнати в сексуални робини в Китай и преживяват психологически и физически изпитания, които малцина биха преодолели.

Изповедта ѝ е необичайна, поучителна и изключително ценна, а историята ѝ е затрогваща и невъобразима, но никога безнадеждна – досущ като непоклатимия дух на момичето.

Откъс

Пристигнах в Южна Корея през пролетта на 2009 г., когато бях на 15, нямах пари и образованието ми се равняваше на две години, прекарани в начално училище. Пет години по-късно бях във втори курс в престижен университет в Сеул. Учех полицейска администрация и все повече осъзнавах належащата нужда от справедливост в родината ми.

Разказвала съм историята за бягството ми от Северна Корея много пъти, на много форуми. Описвала съм как трафикантите на хора подмамиха майка ми и мен да ги последваме в Китай, където майка ми ме защити и жертва себе си, позволявайки на един брокер, който си беше харесал мен, да я изнасили. След като пристигнахме в Китай, продължихме да търсим сестра ми, но без успех. Баща ми пресече границата и също се включи в търсенето, но няколко месеца по-късно почина от нелекуван злокачествен тумор. През 2009 г. двете с майка ми бяхме спасени от християнски мисионери, които ни отведоха до границата между Монголия и Китай. После, в една безкрайна зимна нощ, ние прекосихме недружелюбната пустиня Гоби, следвайки звездите по пътя си към свободата.

Всичко това е истина, но съвсем не е цялата история.

Досега майка ми бе единственият човек, който знаеше какво точно се случи през тези две години, от нощта, в която прекосихме река Ялу и преминахме в Китай, до деня, в който пристигнахме в Южна Корея и започнахме нов живот. Не съм разказвала почти нищо от случилото се на другите дезертьори и застъпници за човешките права, които срещнах в Южна Корея. Вярвах, че ако откажа да признавая ужасното си минало, то някак си ще изчезне. Убедих себе си, че много от нещата всъщност не се бяха случили, и съумях да забравя останалото.

Но когато започнах да пиша тази книга, осъзнах, че ако не разкажа цялата истина, животът ми няма да има смисъл и стойност. С помощта на майка ми спомените за живота ни в Северна Корея и Китай се завърнаха в съзнанието ми като сцени от забравен кошмар. Някои от тях се появиха ужасяващо ясни и живи; други бяха смътни и разбъркани, подобно на колода карти, разпилени по пода. Пишех и си припомнях, като се опитвах да осмисля всички онези спомени.

Наред с писането четенето ми помогна да сложа ред в живота си. Веднага щом пристигнах в Южна Корея и имах достъп до световната класика в превод, аз започнах жадно да я поглъщам. По-късно започнах да чета и на английски език. А когато се захванах да пиша книгата си, попаднах на един известен цитат от американската журналистка и писателка Джоан Дидион: „Разказваме истории, за да живеем“. Макар че двете с нея сме от напълно различни култури, усещам истинността на думите ѝ да отеква вътре в мен. Осъзнавам, че понякога единственият начин да се справим със собствените си спомените е да ги оформим в история, която ни помага да разберем наглед необясними събития.

По време на своето пътуване аз видях ужасите, които човешките същества са способни да си причиняват едно на друго, но станах свидетел и на топлота, добрина и жертвоготовност, и то при най-лошите обстоятелства. Знам, че е възможно човек да изгуби част от човечността си, за да оцелее. Но знам също, че искрицата на човешкото достойнство никога не угасва. Нужен ѝ е само кислородът, осигуряван от свободата и силата на любовта, за да прерасне в пламък.

Това е разказ за изборите, които направих, за да да живея.