Всичко това е любов

Дулсе Мария Кардозо (1964, Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война през 1975 г. се завръща в родината и завършва право в Лисабонския университет. Пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър.

Още с първите си книги се утвърждава като един от най-емблематичните творци на новото поколение португалски писатели, далеч от модните течения, майстор на оригинална проза и нестандартно повествование. Романът „Окървавено поле“ (2001) е отличен с голямата награда за литературно събитие „Аконтесе“, а вторият – „Моето опяване“ (2005) – получава Наградата за литература на ЕС (на бълг., Ерго, 2011). Следват „До нас“ (2008), „Земя на врабците“ (2009), „Завръщането“ (2011), „Библията на Лоа“ (2014), „Елиет“ (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се изучават в няколко университета. През 2012 г. е удостоена с титлата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.

„Всичко това е любов” не предлага любовни истории, а истории за любов. Любовта не е само нежни чувства, покрити със захарна глазура и поднесени в розов целофан. В трагичните си измерения не води само до сърцераздирателни драми, обилно полети със сълзи. В тъмните кътчета на душата тя може да има най-разнообразни и изненадващи въплъщения.

Майсторски подбраните и разказани тук истории ни грабват не с оди за страстта, а с разголването на различни, често груби и стъписващи, дори поразяващи образи на любовта, които се запечатват в съзнанието и остават дълго в нас. Авторката на „Моето опяване” затвърждава таланта си да описва и поетично, и с пръски хумор хирургическите си разрези на човешката душа. „...най-голямата жестокост не се извършва след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави избора възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка.“

откъс

Бях толкова млад, че рядко бях имал жена. Егоистично реших да изчакам, исках Дориш само за мен, когато няма вече в утробата си да носи детето на Матияш. Затова спяхме в едно и също легло така, както спят брат и сестра. Понякога Дориш плачеше от мъка по Матияш, друг път от мъка по родителите и братята си. Чувах я, но нищо не правех.

Дориш почувства болки в последния ден от юли. Събуди ме, вкопчена в корема си, и каза, че сякаш има нажежено желязо отвътре. Тъй като още не й беше дошло време да ражда, станах от леглото без особено притеснение. Но когато видях кръв да се стича по краката й, се уплаших, както дотогава не се бях плашил от нищо.

Излязох навън и се развиках колкото ми глас държи на бегом покрай къщите. Събудих мъже, жени и деца, които дойдоха у нас още сънени и замаяни. Навсякъде бяха поставени газени лампи, за да се вижда по-добре. Лъчът на фара на точно отмерени откоси осветяваше леглото, където на Дориш й изтичаше кръвта, с такава жестокост, каквато не съм си и помислял, че може да излъчва някоя светлина. Тогава жените казаха, че Дориш ще ражда и трябва мъжете да се махнат. Останах с децата да надничам през прозореца, виждах как чаршафите подгизват от кръв и чувах как жените викат на Дориш да се напъва. Щом си могла да го поемеш вътре, ще можеш и да го изкараш навън, рече Антония, докато Мерсеш напъваше корема на Дориш с ръце.

На съмване жените спряха да викат на Дориш да се напъва и аз разбрах, че са се отказали да изродят детето. Поисках лодката от мъжете. Няма как, ми рекоха те, при такова море никой не може да отплава от тук.

Влязох вкъщи, съпроводен от неколцина мъже, които се опитваха да ме задържат. Грабнах Дориш на ръце, за да я закарам на сушата, на сушата някой щеше да я спаси. Мъжете се противопоставиха от страх, че ще загубят лодката и два живота в морето. Знае се, че удавниците не намират покой на небето. С Дориш на ръце отидох до морския бряг, откъдето я бях зърнал за първи път. Последваха ме мъжете, жените и децата. Всички уверяваха, че трябва мъдро да приема каквото има да се случи. Злобата беше затулила всичко, дори състраданието, което обикновено се изпитва към умиращите. Положих Дориш на пясъка и изтичах до дома на началника, където пазеха лодката. Без чужда помощ не успявах дори да я помръдна, камо ли да я довлека до морето. Точно това им извиках, но ни един мъж не пристъпи и всички сведоха очи. Кръвта на Дориш напояваше пясъка. Жените казаха, че нищо не може да се направи, че Матияш ще дойде да прибере нея и детето, осъдените души на удавниците винаги идват да си приберат близките. Виках им пак и пак. Свлякох се отчаяно на колене. Кървавото петно се разстилаше върху пясъка. Дориш затвори черните си очи, все едно че заспива. Вдигнах моите и видях образувалия се кръг. Мъже, жени и деца ни бяха наобиколили, както бяха наобиколили кошницата с череши. Стояхме така известно време, колко точно, не знам. Утрото изгряваше на небето и посиняваше всичко освен изтеклата върху пясъка кръв на Дориш. И така Дориш умря. Всъщност ангелите умират като всеки един от нас.

 И тогава коремът на Дориш се размърда на тласъци, от които жените се уплашиха, а децата и мъжете се разбягаха. Леле, детето живее в мъртвата си майка, викна Мерсеш и всички се отдръпнаха, като се кръстеха. Само аз останах до Дориш. Студът, който постепенно завладяваше тялото, не успокояваше движенията на корема, все по-резки, по-тревожни. Нямам представа колко време е минало, докато коремът се усмири, бих казал много, но на онова място беше все така невъзможно времето да се отброи. Никога повече нищо нямаше да смущава синевата, вече изцяло покрила Дориш. Дори застанали на безопасно според тях разстояние, всички мъже, жени и деца можаха да видят това. С коварна игра онова място беше спечелило моя ангел.

През деня и нощта останах до Дориш на пясъка в очакване морето да се укроти и мъжете да разрешат ползването на лодката. Отплавах от там с телата на Дориш и сина на Матияш. Но така и не можах да се отърся от солта и прахта на онова място. Платих на траурния агент да уреди погребението. Поръчах бял ковчег. Той обаче ми съобщи, че белите ковчези се полагат на починалите в непорочно състояние, а пък жената била бременна. Така и не разбрах какъв ковчег са използвали. Щом разговорът приключи, заминах много надалеч.

До днес, над шейсет и три години вече, не съм спирал да играя. В казина, кръчми, бардаци, частни домове, навсякъде, където има маса и партньор за игра. Повече не съм сядал на игрална маса за друго, освен с мисълта да предизвикам господаря на ангелите. Никога, веднъж дори, не съм преставал да настоявам гневно, заложи пак един от ангелите си, заложи. Много добре знаеш, че затова съм тук. Той неизменно става и ми обръща гръб, без дори да забележи, че в очите ми се е вселила невиждана от никого синева. Тогава свеждам поглед и започвам да играя с човека, който ми се е паднал насреща.