Царицата на прокълнатите (Вампирски хроники 3)

Прословутата и обсебваща поредица Вампирските хроники на Ан Райс продължава да ни запознава с дълбоките тайни, мрачната харизма и среднощните похождения на легендарния кръвопиец Лестат, пробудил с музиката си Акаша - древната покровителка и създателка на вампирската раса.

С развитието на повествованието читателят ще бъде уловен в мрежите на една кървава, но неустоима сага, населявана от чудовищни създания и техните колкото мрачни, толкова и впечатляващи дела...

Царицата на прокълнатите е смайващ роман, чрез който Райс успява още по-подробно и увлекателно да развие своята дяволска митология, която се заражда още в Древен Египет и стига до съвременния урбанизиран и технократски свят.

Откъс от книгата

Летат: царицата на небесата

Тя ме пусна. Мигом се устремих надолу, вятърът ревеше в ушите ми. Но най-ужасното беше, че нищичко не виждах! Чух я как казва: Издигни се! Остро чувствах своята безпомощност. Летях надолу към земята и нищо не можеше да ме спре. А после погледнах нагоре - в очите ми лютеше, облаците над мен се затвориха и си спомних кулата и чувството, че се издигам. Взех решението: Литни нагоре! И падането ми мигом прекъсна.

Сякаш ме бе подхванал въздушен поток. За миг се издигнах на десетки метри нагоре, а после оставих облаците под мен - бяла, едва видима светлина. Реших да се зарея. Защо ми е сега да се отправям нанякъде? Навярно можех да отворя очи докрай и да видя вятъра, ако не се боях от болката.

Тя се смееше някъде - в главата ми или над нея, не знаех. Хайде, принце, издигни се по-високо!

Завъртях се и отново се стрелнах нагоре, и накрая я видях да идва към мен. Дрехите ѝ плющяха около нея, вятърът развяваше тежките ѝ плитки.

Тя ме подхвана и ме целуна. Вкопчих се в нея и се опитах да се закрепя, да погледна надолу и действително да видя нещо през разкъсванията в облаците. Планини, покрити със сняг и ослепително сияещи на лунната светлина, чиито огромни синкави склонове потъваха в дълбоки долини, пълни с бездънен сняг.

– А сега ти ме издигни - прошепна тя на ухото ми. - Отнеси ме на северозапад.

– Не зная накъде да поема.

– Знаеш! Тялото знае. Разумът знае. Не ги питай накъде - кажи им, че искаш да поемеш нататък. Знаеш принципите. Когато вдигна оръжието си, ти гледаше бягащия вълк. Не си изчислявал разстоянието или скоростта на куршума - ти стреля. Вълкът падна мъртъв.

Отново се издигнах - с все същата невероятна енергичност, а после осъзнах, че тя се е превърнала в тежък товар в ръцете ми. Вперила поглед в мен, тя ме караше да я нося. Усмихнах се, дори мисля, че се разсмях на глас. Повдигнах я и отново я целунах, и продължих да се издигам без прекъсване. На северозапад. Значи вдясно и пак вдясно, и по-нависоко. Разумът ми наистина го знаеше, познаваше терена, над който се носехме. Завъртях се изкусно, после още веднъж. Въртях се и я притисках до себе си, прекрасно бе да чувствам тежестта на тялото ѝ, притискането на гърдите ѝ към мен, и отново нежния допир на устните ѝ до моите.

Тя прошепна в ухото ми:

– Чуваш ли го?

Заслушах се - вятърът помиташе всичко, ала все пак откъм земята се чуваше приглушен хор от човешки гласове, редящи напеви - едни пееха в такт, други се обаждаха напосоки; редяха молитва на някакъв азиатски език. Чувах ги далече-далече, а после съвсем отблизо. Важно бе да се различат двата звука - първо, по планинските проходи и по стръмните скали нагоре се изкачваше дълго шествие от поклонници, които пееха, за да се подкрепят, докато лазеха нагоре въпреки студа и умората. А от вътрешността на някаква постройка ехтеше мощно екстатичен хор от яростни гласове под дрънчащия съпровод на цимбали и барабани.

Привлякох главата ѝ към своята и погледнах надолу, но облаците се бяха слели в плътна бяла завивка. И все пак виждах в мислите на поклонниците сияйното видение на двор и храм с мраморни арки и просторни, изрисувани със стенописи стаи. Шествието се виеше към храма.

– Искам да го видя! - заявих. Тя не отговори, но и не ме спря и аз се заспусках надолу, реех се по въздуха като птица в полет, ала се спусках надолу, докато се гмурнахме сред облаците. Тя отново бе станала лека, сякаш не тежеше нищо.

И щом излязохме от бялото море, видях храмът да сияе долу - приличаше на малък глинен модел на самия себе си; теренът се надигаше тук-там между витите му стени. От пламтящите клади се надигаше вонята на горящи трупове. Към това струпване от кули и храмове, от всички посоки, докъдето ми виждаха очите, по лъкатушни, опасни пътеки се стичаха мъже и жени.

– Кажи ми кой е вътре, принце мой - рече тя. - Кажи ми кой е богът на този храм.

Виж го! Приближи се! Пак старият номер - ала веднага се устремих надолу. Нададох ужасен вик. Тя ме подхвана.

– По-внимателно, принце мой - каза, докато ме крепеше във въздуха.

Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне.

– Не можеш едновременно да летиш и да излезеш от тялото си, за да надзърнеш в храма. Погледни през очите на смъртните, като преди.

Продължавах да треперя, вкопчен в нея.

– Ако не се успокоиш, пак ще те изпусна - каза тя нежно. - Заповядай на сърцето си да прави онова, което искаш от него.

Въздъхнах тежко. Цялото тяло изведнъж ме заболя от бруленето на вятъра. А на очите ми пак лютеше ужасно и нищо не виждах. Но се опитах да подчиня тези малки болки, или по-скоро да не ги забелязвам, сякаш не съществуваха. Стиснах я здраво и полетях надолу, като си заповядах да се спускам бавно. После отново се опитах да проникна в разума на смъртните и да видя онова, което виждаха те:

Позлатени стени, заострени арки, по всяка повърхност блестеше украса. Уханието на благовония се смесваше с мириса на прясна кръв. Неясно, на откъслеци успях да зърна божеството на храма.

– Вампир! - прошепнах. - Дявол кръвопиец! Той ги привлича към себе си и ги убива за свое удоволствие! Това място вони на смърт!

– Значи, ще има още повече смърт - прошепна тя и отново нежно ме целуна по лицето. - Сега действай бързо, толкова бързо, че очите на смъртните да не могат да те съзрат! Спусни ни долу на двора, до погребалната клада.

Бях готов да се закълна, че всичко се случи още преди да взема решението - още щом си го помислих! И ето, паднах до груба измазана стена върху корави камъни; треперех, виеше ми се свят, вътрешностите ми се гърчеха от болка. Тялото ми искаше да продължи да пада надолу в твърдата скала.

Свлякох се до стената и още преди да съм видял нещо, чух напевите. Усетих мириса на огъня, на горящите тела. После видях пламъците.