Този мой живот си беше хубав

‌В „Този мой живот си беше хубав“ Жан д’Ормесон е едновременно обвиняем в съда и прокурор на собствения си процес. В този сбит, налудничав и завладяващ диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия. Притиснат от своя строг и милосърден, на моменти безпощадно ироничен свръх-аз в ролята на прокурора, Д’Ормесон се потапя в миналото си и със спомени и размисли обрисува възхитителна, еклектична картина на своето битие. В  шеметния танц на събития и образи пристъпват Колбер, Фуке, Босюе, Расин, Франсоа Митеран, Реймон Арон, Пол Моранд и Луи Арагон, чийто стих Жан д’О избира за заглавие на своята лебедова песен.

С ироничен, закачлив и изпълнен с въображение стил Д’Ормесон се разкрива пред читателя чрез автентичния и страстен разказ за живота си. Равносметка, в която спомените, разкаянието и мечтите, никога неосъществени от великия писател, са изказани без носталгия или патетизъм, за да оформят всестранния портрет на един век и на целия френски народ.

„Този мой живот си беше хубав“ не е просто още един мемоар, а проекция на вътрешния дискурс на автора със своя свръх-аз, разигран в типичния за творчеството на Д’Ормесон стил – с малко тъга и меланхолия и непоколебима вяра в човешкото и доброто.

♦  ♦  ♦

Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д’Ормесон или наричан още Жан д’О (1925-2017) е френски писател, журналист, философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си и Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и „пълномощен министър“. Младият аристократ завършва Екол нормал и е гласен за дипломат или политик, но литературата и философията се превръщат в негова страст, източник на вдъхновение и в крайна сметка призвание. Връзката му с политиката не е напълно прекъсната и от 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. е и негов председател. Между 1974 г. – 1977 г. е генерален директор на в. „Фигаро“, където в продължение на години е постоянен колумнист. Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д’Ормесон, през 1973 г. той е „обезсмъртен“ като член на Френската академия.