Светлината на Атлантида (Потомците на Атлантите - том 1)

Независимо от това на каква възраст сте, пригответе се за незабравимо приключение в света на атлантите! Авторката Десислава Шейтанова като словесен шаман ще ви накара да потънете още от първите страници в света на Стела – Лей'та – Антара и ще ви държи в напрежение до самия край на повествованието. Ще преминете през всички перипетии на героинята така, все едно че сте в кожата ѝ – от момента, в който тийнейджърката Стела, на прага на пълнолетието, е разтърсена от внезапното разкритие, че не е като другите, а е... безсмъртна, до поемането на ролята на Светлината на Атлантида – онзи извор на сила и светлина, който обединява в едно оцелелите от катастрофата атланти и ги подготвя да се изправят срещу предателството. 

Не се изненадвайте, че на финала ще усетите внезапен прилив на неподозирани сили и ще се идентифицирате с осъзналата мощта си героиня. Силен е само онзи, който поема отговорност за пътя си, казва ни Антара. И човек започва да се пита дали всички ние в крайна сметка не сме потомци на атлантите и не сме достойни и за най-смелите си мечти... Стига да си позволим да мечтаем.

(Откъс)

Никога до този ден те не бяха използвали дарбите си, за да разрушават. Дълбаеха земната твърд, за да извличат метал, повдигаха камъни, за да изграждат съоръжения, строяха домове от гладък мрамор, оформен по волята и силата на мисълта им. Укротяваха морето, за да се къпят в топлата му прегръдка, или предизвикваха вълни, за да се състезават и забавляват. Но внимаваха. Не предизвикваха стихиите. До тази нощ.
Тази нощ отприщи скритите сили у народа им.
Огънят бушуваше безконтролно по хълма и оставяше след себе си черна, изгорена земя. Животните, питомни и доверчиви, тичаха в ужас пред пламъците, по-силните и по-бързите тъпчеха и убиваха по-слабите. Лавата в сърцето на острова се надигна през разкъсаната земна твърд и преля със зловещо съскане. Разтопен метал запълзя надолу по хълма. Морето се надигна с бучене, вълните изправиха гребени и заляха бреговете. Водната стена удари къщите и след нея оставаха само отломки.
Общото съзнание се бе разкъсало. Гняв и болка, болка и гняв. Атлантите, обзети от желание за мъст, от жажда да нараняват, отпуснаха силите си – без контрол, без мисъл, черна сляпа стихия на опустошението. Усещаха как една по една светлинките на отделните съзнания гаснеха.
Родел тичаше. Не можеше да помогне на своите, трябваше да запази момичето. Трябваше да спаси Светлината на Атлантида. Усещаше мрака, който се спускаше над общността. Болеше го от всяка светлинка, която гаснеше в ума му.
Те не бяха воини, не знаеха как да водят битка. Предателят щеше да ги избие. Някой трябваше да обедини тези, които се противопоставяха. Родел призова най-силните сред своите. Тези с най-мощни дарби. Трябваше да го блокират, да не му позволят да призове небесния огън. С преграда. Купол може би, който да пази защитниците. После да го обездвижат, да го оковат в решетки, неподвластни на силите му. Да разединят последователите му, да ги върнат сред своите. Ако не могат, да ги затворят с него, където предателите да изчакат съда на общността. Но преди това трябваше да спаси Светлината, да я отведе далеч от битката.
Мислите на Родел бързо прехвърляха възможните стратегии, координираха ги с онези, които бе призовал. Най-устойчивите, най-хладнокръвните сред своите, които все още не бяха слепи и глухи от гняв.
Но закъсняха. Там, на най-високото стъпало, противникът им изрева от болка и усилие, вперил поглед в небето. Ръката му се протегна и стисна китката на сина му.
– Помогни ми, сине! – изрева той и вдигна нагоре сплетените им в юмрук ръце.
И двамата се взираха в небето, зъбите им – стиснати от напрежение, от усилие. Огнените камшици в небето се завих¬риха в една огромна, кръгла топка – сякаш ядосано, чуждо слънце, надвиснало над острова.
Слънцето удари хълма и защитниците бяха пометени. Телата полетяха във въздуха, затъркаляха се по билото, потъваха в разпененото море, което ги разпръсваше като играчки върху скалистите брегове. Мнозина загинаха. Не доживяха да видят как белият дворец се разцепи и потъна заедно с хълма, върху който се извисяваше. Небесният огън се спусна чак до недрата на земята, до скалата в сърцевината на острова, който ги бе създал. Тя избухна във взрив от златна лава. Пръските се издигнаха в небето, зловещо красиви капки течно злато, които се посипаха по изпепелената земя и разхвърляните тела.
След кратък миг затишие се разнесе тътен, по-силен от всички предишни. Островът се разцепи. Бреговете потънаха, морето закипя, кипналата лава засъска, когато солените талази нахлуха в сърцевината на острова.
Надигнаха се вълни, по-високи от планински върхове. Те поеха към далечните брегове отвъд морето, за да сеят опу¬стошение в земята на хората. Там, където доскоро се извисяваше величествената Атлантида, морето кипеше в злостен водовъртеж от гореща вода. Оцелелите, между живота и смъртта, се носеха по вълните. Без дом, без надежда и без светлина.
Дъждът продължаваше да се лее. Бурята все така вилнееше.