Стон и величие

Сага за живота на Иван Калпазанов, основателя на българската индустрия.

♦  ♦  ♦

Д-р Николай Иванов Колев е автор на 6 книги в областта на ядрената безопасност, които многократно се преиздават от издателство „Шпрингер“, на около 300 научни публикации в специализирани списания и няколко книги – романи, сборници с разкази, исторически изследвания. 

♦  ♦  ♦

О т к ъ с

23 юли 1889 год. се случи един прекрасен слънчев ден. Небето синееше до болка, лястовичките под стряхата на Априловската гимназия и Девическия манастир започваха своя луд танц и песен още в ранни зори. Градът се събуди със звъна на ковачниците, с тропота на каруците, с вика на хората, с пеенето на петлите, с великия аромат на пресен хляб, лъхащ от арнаутската фурна, с тракането на фабриките. Един град, пулсиращ от напъваща мощ, която всеки ден създаваше по някакво чудо…

Но в този ден камбаните на четирите църкви биеха на умряло, по един път… и пауза…пак… „На мъж е“, казваха си хората, „Кой ли е завалията?“… Новината бързо се разнесе: „Иван Калпазанов! Вчера починал! Опелото ще е в „Света Богородица”!“ Хората забравиха работата си и се запътиха към църквата един по един, стече се огромно множество… целият град, оня град, който с безкрайно удивление влезе за първи път в живота си във фабрика с машините на Иван, оня град, който беше горен от Капудан Хюсеин, който видя кървавите Янтра и Росица през април 76-та, който беше пълен с будни колибари кой загубил син, кой брат, на кого изнасилили дъщерята или жената, който, макар и гладен и изтощен до безкрайност, даде подслон на бежанците от Южна България по време на войната и на руските войски, който с огромния си труд и собствената си кръв поддържаше Шипченския фронт да не рухне, който посрещна и изпрати Столетов, Радецки, руския княз…

Хората късаха цветя от градините си и се стичаха. Църквата беше препълнена, свещите се бяха свършили… множеството чакаше отвън, напълнило улицата, Баев мост, та чак до гимназията…

–  На колко е години?

–  На 54.

–  Леле, млад си замина…

–  Боледувал няколко месеца…

–  Сигурно е след оная настинка, дето я прихвана кога докараха големия котел…

Васил Карагьозов поддържаше стенещата и едва пристъпваща Величка. Величка беше забрадена със стамболска забрадка от тъмнозелена коприна, бродирана с черни копринени ширити с нашити златни треперушки, оная, дето я купи от Иван, когато за първи път се запозна с него. Зад тях децата на Иван и Величка: Дешка, Никола, Добри, Мария, Стояна, Кина и Димитър, потънали в сълзи, зад тях ортаците и акционерите в черни европейски дрехи, зад тях всичките Иванови работници със семействата си, зад тях учениците от Априловската гимназия начело с учителите,… Четири попа пееха „Вечная памят“ и размахваха кадилниците, вървейки пред ковчега, носен от Ангел и майсторите на Иван…

Когато спуснаха ковчега, до гроба се изправи Васил Карагьозов и силният му, макар и вибриращ от вълнение глас огласи стихналото множество:

– Иван Колчов Калпазанов живя като жар птица, която се съхрани в огньове и пепелища, за да излети и покаже на един град, пък и на един народ със собствените си мъки, усилия, настойчивост, любов и интелигентност пътя през синевата към благоденствието…