Съчинения в 12 тома - том 11: Български хроники IV (1943-2007) - меки корици

ЗАКЛЮЧИТЕЛНО ПРЕДИСЛОВИЕ

ДУХОВНИТЕ УБИЙСТВА

Аз пиша история, а не некролог, който да ме задължава да говоря за мъртвите само добро или нищо.

Когато написах първия том на „Хрониките“ и се хвалех, че съм прочел повече от 40 000 страници – аз не знаех какво ме чака. Колкото повече се приближавах към нашето време – страниците се увеличаха в геометрична прогресия. За да напиша този последен том – освен стотиците книги, трябваше да прочета и хиляди пожълтели и прашни страници из архивите. Но не това беше страшното.

Времето, за което става дума в този том – времето на социализма, – е днешното време разделно: живи са още (част от) ония, които бяха на власт – живи са и (част от) онези, които са били под гнета на тяхната власт; живи са правоимащите – живи са и правонямащите; живи са гонените, живи са и гонителите; живи са палачите – живи са и (част от) техните жертви. И което е още по-лошо: живи са техните наследници, а те са склонни да преувеличават.
Истината на едните не е истина за другите.

Уж съм съвременник на това време (през 1944 бях на 8 години), уж всичко помня, уж всичко би трябвало да ми е известно – а се оказа, че много малко знам и трябваше много да чета, много да търся, много да изследвам. Оказа се, че комунистическата власт старателно е замитала следите на своите престъпления – не само „след това“, а още тогава – дезинформацията е майка на демагогията.
Днешните медии приличат на криминални хроники: грабежи, насилия, убийства… добрата новина е бяла лястовица.
По време на социализма имаше само добри новини – не че нямаше лоши, но те се скриваха и премълчаваха.

Разгърнете тогавашните вестници и ще се уверите: освен няколкото показни добре режисирани и гръмко разгласявани съдебни процеса срещу „предатели на родината“ (Никола Петков, Трайчо Костов) – за другите хиляди, наистина хиляди и хиляди съдени, несъдени, затваряни или убивани – няма нито дума.

Техните съдби са заключени в засекретените архиви и тайните донесения на Вътрешното министерство и на Държавна сигурност.

... А какво да кажем за мнозинството българи и българки, за редовия гражданин, приспиван с добри новини от сутрин до вечер, от раждането до смъртта му? Мили читателю – антикомунист, комунист или апатичен – чакат те наистина шокиращи изненади.
Много от вас ще рекат: това не може да бъде! Други ще викнат възмутено: това е лъжа! Трети гневно ще закрещят, че написаното е клевета! Четвърти може би ще искат да ме съдят…

... Искам още в началото да призная подмолната мисъл, която ме водеше из лабиринта на събитията (ще я срещнете на много места и по-нататък): голямото престъпление на комунизма не бяха само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждаха истината, помежду си шушукаха и псуваха, а по площадите викаха ура и гласуваха единодушно „за“ каквото им кажат; смъртта е кратка, физическите болки отминават и се забравят, мили читателю – душевното осакатяване е с дълги последици: ние още не можем да се освободим от страха, от лицемерието и от двуличието си. Дано не заразим с това и своите потомци…

Октомври 2009, Авторът