Сънят на сенките. Книга за мъртвите

Колко мъртъвци се разхождат из моята памет!

Има реална страна, в която ние живеем, ходим.

Има, казват, задгробна страна, където живеели мъртвите.

А в моята памет живеят и живи, и мъртви, с еднакви права.

Срещат се, ръкуват се, разговарят и спорят, целуват се, бият се –

жив със мъртъв, мъртъв със мъртъв, жив със жив.

И аз се ръкувам и разговарям със всичките – и няма разлика.

И това е надеждата: че смъртта е само праг към нечия памет,

където и аз ще имам със живите еднакви права…

Из „Автореквием“ (1980)

ЗАБРАВАТА Е ПО-СТРАШНА ОТ СМЪРТТА

Все по-малко утешителни думи за бъдещето на Отечеството ни мога да ти кажа, мила моя Яна, защото все по-безутешно разбирам, че нещастията ни не се дължат само на бедността. Престъпността, алчността, лицемерието, безмилостният егоизъм, всеобщата корупция, дребното мошеничество, ментетата, нитратните зеленчуци, трошенето на уличните лампи, на пейките из градинките, мръсотията, грубостта, неуважението ни един към друг – всичко, всичко това не е следствие на материалната ни нищета. Това не е от сега, това иде много от далеч. 

Ти знаеш по-добре от мен, че свидетелства за древните цивилизации имаме благодарение на култа към мъртвите. Нямаше да знаем нищо за Египет, ако не бяха пирамидите. Нямаше да знаем нищо за траките, ако не бяха надгробните им могили. Нямаше да знаем нищо за етруските, за древните римляни, за древните гърци, за маите, за шумерите. Досещаш ли се кой е този народ? Къде са гробовете на българските ханове, на българските царе, на болярите ни, на воините, на редовите ни граждани в древността? Да питам ли къде са гробовете на Паисий, на Раковски, на Левски, на Ботев, на Бенковски? Как така са оцелели по нашите земи до наши дни тракийските гробници, а българските ги няма? Имало ли ги е въобще? 

Или ние сме хвърляли мъртвите си в хендеците като умрели кучета? Знам, че въпросът е страшен, но отговорът е чудовищен и няма защо да го търсим в тъмното минало. Известни са ти гробищата в Рим, Лондонските гробища, Пер Лашез в Париж. Знаеш ли Новодевичето гробище в Москва, гробищата в Санкт Петербург, гробищата в Букурещ? Навсякъде по света селищата на мъртвите съперничат по изящество, чистота и уют с градовете на живите. 

Погледни гробищата в което искаш селище на България: Бурени. Пустош. Грозни надгробни плочи. Поругани гробове. Имената на мъртвите са изчегъртани. Изгнили кръстове. Немара. Вездесъщата мръсотия. Това го няма и в най-дивашката държава по света. Смъртта на достойните мъже възпитава добродетели – са казали древните римляни. И те наистина са възпитавали децата си с примера на мъртвите. А ние? Отиде ли си някой от този свят – зачеркваме го завинаги. Ни знак, ни следа, ни помен. 

И защо се чудим, че циганите крадат бюста на Яворов и претопяват главата на Левски? Защо се чудим, че никой по света не ни уважава, че се държат с нас като с вандалите на света? Какво уважение искаме да има светът към нас, след като ние не уважаваме дори паметта на великите си мъртви мъже? Не знам, мило мое дете. Знам само, че дърво без корен не живее, не расте. А мъртвите – те са нашите корени. 

И с все по-голям страх си мисля за съдбата на България… Забравата е по-страшна от смъртта. Затова ще ти разкажа за някои достойни мъже и жени, които вече не са на този свят, но продължават да живеят в мен. По-вярно ще излезе, че бедността ни се дължи на всички тези наши недостатъци. Духовната нищета предхожда и поражда другата. Почитта към мъртвите, желанието и надеждата, че мъртвите продължават да бъдат заедно с живите – това е увереността на един народ, че има бъдеще. Когато някой народ живее ден за ден, без перспектива – такъв народ няма нужда от спомена за своите мъртви.