Римските императори срещу готите на Книва:Политическа митология, исторически документи и възстановима събитийност

Времето на войнишките императори е един от най-противоречиво оценяваните периоди в историята на Римската империя. Обхваща годините от края на управлението на династията на Северите (235 г.) до идването на власт на император Диоклетиан (284–305 г.). Продължителността на периода представлява обект на дългогодишни изследвания и научни спорове. Спрямо използваните критерии отделните автори слагат различна начална точка на процесите, определящи въпросното време. Тенденцията за увеличаване на ролята на войската, заложена при управлението на Септимий Север (193–211 г.), с края на династията вече е излязла извън контрола на управляващите. Легионите са реалният хегемон на централната власт в този период. Императорът от повелител на тяхното съществуване и дейност се превръща във функция, резултат от желанието и моментните интереси на войниците.

Владетелите са принудени неизменно да стоят начело на войските във военните действия по границите, тъй като войниците лесно пренасочват верността си. Със засилването на позициите на армията сенатът постепенно е сведен до фракция, домогваща се до властта. Италия губи с ускорени темпове привилегиите и ключовото си значение в имперската провинциална система. Регионализмът се засилва. Произходът вече не е решаващ фактор за развитието на личността в обществото и всеки може да стане император. Легионите постоянно издигат свои избраници за владетели. Те имат кратко управление, а и живот, защото насилието е неизменна част от тяхната смяна. Икономическата система на империята претърпява сериозни реформи, не всички от които водят до стабилност. Религиозният живот също се изменя. Християнството придобива все по-голямо значение, което има и своите политически последствия.

Изследването на Лили Грозданова е посветено на девет години от описания период, от 244 до 253 г., които на фона на общоимперската история изглеждат пренебрежимо малък отрязък от време. В случая става дума за години, в които са вписани управленията на трима императори: Филип Араб (M. Iulius Philippus) (244–249), Траян Деций (Gaius Messius Quintus Decius) (249–251), Требониан Гал (Gaius Vibius Trebonianus Gallus) (251–253) и техните съвладетели. В периода се включва и няколкомесечното управление на Емилий Емилиан (М. Aemilius Aemilianus), с когото общият брой на августите от това време всъщност нараства на осем. Тези години предоставят възможността да се изследват в зародиш процесите, доминиращи в развитието на империята през целия последвал период на войнишките императори. Очертават се и тенденции, които обосновават и подготвят прехода към същностно нова епоха – тази на Домината.