Разкази за Рождество

В навечерието на празниците издателство "Изток-Запад" представя няколко колекция книжки, които са идеален подарък. 

Прекрасно оформено джобно издание с три разказа от трима майсторите на руската класика.  Сгряващите душата вечни теми за тайнството, милосърдието, вярата и любовта, представени от мистичния, загадъчен Н. В Гогол, състрадателния и разтърсващ Ф. М. Достоевски и ведрия А. П. Чехов. 

Руската литературна класика със своя дълбок психологизъм и любов към човека вълнува и до днес читателите и продължава да бъде пример и вдъхновение за писатели, драматурзи, режисьори и различни творци. 

Повестта „Нощ срещу Рождество“, с която започва книжката, е писана от Николай Гогол в периода 1831–1832 г. Действието се развива в село Диканка – на територията на днешна Украйна – по времето на Екатерина II. Любов, неочаквани обрати, поредица от забавни недоразумения, дяволи и вещици оживяват страниците на повестта. Изящното перо на автора прави четеното на повестта несравнимо с нищо удоволствие.

Следва Достоевски, който пише разказа си „На елха при Христос“ през 1876 г. Сюжетът се развива на фона на големия град Петербург с неговото хладно – в буквален и в преносен смисъл – великолепие. Герой е малко бедно момченце – само, гладно и замръзнало в навечерието на идващия празник. Темата за участта на децата е една от водещите в творчеството на големия писател, а този разказ, написан с неповторимо майсторство, докосва сърцето и поставя въпросите за добротата и състраданието.

Последният брилянт в „Разкази за Рождество“ е на Антон Чехов – разказът „Момчета“, написан през 1887 г. Двама гимназисти гостуват за Рождество в семейството на единия. Момчетата се увличат от историите за индианци и мечтаят да избягат в Америка. До какво ще доведе тяхното приключение? Този увлекателен разказ, написан с безкрайна симпатия и обич към децата, създава коледно настроение и усмивки. 

Сборникът предоставя на читателите възможност да се насладят на красотата на творчеството на тримата велики руски класици.

Преводът е дело на  Константин Константинов и Огняна Иванова, а илюстрациите на Светла Христова. 

Откъс от книгата: 

Откъс от разказа „Момчета“ на А. П. Чехов

– Влодя пристигна! – извика някой на двора.
– Володичка е пристигнал! – крещеше Наталия и тичешком влетя в трапезарията. – Ах, Боже мой!
Всички от дома на Корольови, които нетърпеливо чакаха да пристигне техният Володя, се хвърлиха към прозореца. На парадния вход беше спряла широка шейна и от тройката бели коне се вдигаше гъста мъгла. В шейната нямаше никого, защото Володя вече беше в пруста и с червени, замръзнали пръсти развързваше качулката си. Скреж покриваше униформеното му палто, гимназиалната фуражка, галошите и косата на слепоочията, и от него целия – от главата до петите – лъхаше толкова приятна миризма на мраз, че като го гледаше човек, искаше му се също да го побият тръпки и да каже: „Бррр!“. Майката и лелята се хвърлиха да го прегръщат и целуват, Наталия се спусна към нозете му и започна да му сваля валенките, сестрите се разпищяха, вратите скърцаха, затръшваха се, а бащата на Володя с ножици в ръка дотича в антрето и уплашено взе да вика:
– А пък ние те чакахме вчера! Добре ли пътува? Благополучно, нали? Господи Боже мой, оставете го да се здрависа с баща си! Какво, да не би да не съм му баща?
„Джаф! Джаф!“ – лаеше басово огромното черно куче Милорд и опашката му се удряше в стените и мебелите.
Всичко се смеси в един неспирен радостен звук, продължил две минути. Когато първият порив на радостта затихна, Корольови забелязаха, че освен Володя в пруста има и дребна, загърната в кърпи, шалове и качулка фигура, прокрита със скреж; стоеше неподвижно, изгубила се в дебела лисича шуба.
– Володичка, а това кой е? – шепнешком попита майката.
– А! – сепна се Володя. – Това е... Имам честта да ви представя моя другар Лещин, ученик от втори гимназиален клас... Взех го с мен, за да ни гостува.
– Много ни е приятно, добре дошли! – зарадва се бащата. – Извинете, че съм с домашни дрехи, без сюртук... Заповядайте! Наталия, помогни на господин Лещин да се съблече. Господи Боже мой, изгонете най-после това куче! Голяма проклетия е!
Малко по-късно Володя и неговият другар Лещин, замаяни от шумното посрещане и все още зачервени от студа, седяха на масата и пиеха чай. Зимно слънчице проникваше през снега и изрисуваните от скрежа прозорци, трептеше по самовара и къпеше чистите си лъчи в съдинката за плакнене на чаши. В стаята беше тихо и момчетата усещаха как в измръзналите им тела се гъделичкат топлината и студът – и не си отстъпват.
– Е, малко остана до Рождество! – с напевен глас каза бащата, докато си свиваше цигара от тъмнокафявия тютюн. – Колко скоро беше лято и майка ти плачеше, като те изпращаше! А ето че се върна. Времето бързо минава, братле! Докато кажеш „хоп“ – и е дошла старостта. Господин Лещин, яжте, моля ви, не се притеснявайте! В нашата къща не държим на формалностите.
Трите сестри на Володя – Катя, Соня и Маша (най-голямата от тях беше на единайсет години) – седяха на масата и не откъсваха поглед от новия си познат. Лещин беше на възрастта на Володя и на ръст колкото него, но не така закръглен и белолик, а слаб, мургав и покрит с лунички. Косата му беше като четина, очите – с тесни процепи, устните – плътни; изобщо той съвсем не беше красив и ако не беше с униформената си куртка, заради външността можеше да бъде взет за сина на готвачката. Беше намусен, непрекъснато мълчеше и нито веднъж не се усмихна. Докато го гледаха, момичетата решиха, че той по всяка вероятност е много умен и начетен. През цялото време обаче нещо го занимаваше и дотолкова бе погълнат от мислите си, че ако отправеха към него въпрос, сепваше се, разтърсваше глава и молеше да повторят въпроса.
Момичетата забелязаха, че Володя, винаги весел и приказлив, този път говореше малко, изобщо не се усмихваше и сякаш дори не се радваше, че се е върнал у дома. Докато пиеха чай, той се обърна към сестрите си само веднъж – и то като каза нещо странно. Посочи с пръст самовара и подхвърли:
– А в Калифорния вместо чай пият джин.
Той също бе погълнат от някакви мисли и ако можеше да се съди по погледите, които разменяше макар и рядко със своя другар Лещин, мислите на момчетата бяха общи.
След като пиха чай, отидоха в детската стая. Бащата и момичетата се заеха с работата, прекъсната от пристигането на момчетата. Правеха от цветна хартия цветя и ресни за елхата. Заниманието беше увлекателно и шумно. Момичетата посрещаха с възторжени викове, а дори и с викове на ужас всяко новонаправено цвете, сякаш падаше от небето; таткото също се възхищаваше и от време на време хвърляше ножиците на пода, ядосан, че са тъпи. Майката тичешком влезе в стаята и с много озадачено изражение на лицето попита:
– Кой ми е взел ножиците? Пак ли ти, Иван Николаич, си ми взел ножиците?
– Господи Боже мой, дори едни ножици не ми дават! – отговори хленчейки Иван Николаич и като се отпусна на облегалката на стола, зае позата на обиден човек, но след минута отново започна да излива възторга си.
При предишните си идвания Володя също се заемаше с украсата за елхата или тичаше навън, да гледа как кочияшът и пастирът правят планина от сняг, но сега двамата с Лещин не обърнаха никакво внимание на разноцветната хартия и нито един път не се отбиха в конюшнята, а седнаха до прозореца и взеха да си шепнат нещо, после заедно отвориха географския атлас и започнаха да разглеждат някаква карта.