Публични врагове

‌Защо "публични врагове"? Защото основната тема в тази епистоларна размяна на мисли е обругаването на двамата писатели в публичното пространство. Изреждат се имената на "враговете" им – различни, но с еднакъв подход в критиките и очернянето. Различно е и поведението на обруганите, когато около тях "витае духът на линчуващата тълпа". Уелбек страда от нападките, но ги приема пасивно: "Как реагира обикновено писателят, когато се опитват да го накарат да страда? Ами просто страда".

И ако има агресия, тя не е премислена, а единствено презрителна:

"Съвременният вариант, вариантът на времето на масмедиите – случвало ми се е да се почувствам в разговор с определени журналисти като Кърт Кобейн, който отговаря на един нетактичен репортер: "Дрогирам се, педал съм и шибам прасета. Това стига ли ви?". При него отсъства напълно нагонът за борба: "И макар у мен да съжителстват, преплетени едно в друго, желанието да се харесвам и желанието да не се харесвам, аз никога не съм изпитал нещо дори и наподобяващо желанието да победя и именно в това, струва ми се, се различаваме".

Леви е борец, за него войната е единственият антидот срещу опитите за публично опозоряване:

"Всичко онова, което се пише за мен и което аз откривам от време на време благодарение на сатанинския Гугъл, ме интересува единствено дотолкова, доколкото отразява точно разположението на фигурите на играта, намеренията на противника ми, неговите евентуални слабости и възможностите ми за противодействие", "Лице в лице с атаките, егото ми е огнеупорно и със сигурност блиндирано".

Различията във възгледите, темперамента, характера и съответно начина на живот, личен и публичен, на двамата медийни врагове са доста съществени, но благодарение на тях те развиват теми, едновременно актуални и вечни, които именно поради споровете и несъгласията им провокират у читателя размисъл, карат го да се съгласи с единия или с другия или да не е съгласен и с двамата. Едно е безспорно: книгата има познавателна стойност не само защото подтиква към по-внимателен прочит на постоянно цитираните Епикур, Лукреций, Лайбниц, Шопенхауер и Ницше, но и защото обрисува от две често напълно противоположни гледни точки съвременна Франция, а чрез нея и съвременното ни общество.

Дали това общество се е променило за изтеклите вече десет години от появата на "Публични врагове"? Дали важи още констатацията на Уелбек, а именно: "Когато една страна е силна и уверена в себе си, тя, без да трепне, приема от своите писатели всякакви дози песимизъм. Франция от петдесетте години понасяше, без да трепне, хора като Камю, Сартр, Йонеско или Бекет. Франция от 2000 година вече трудно понася хора като мен".

И тъй като осъзнаването на социалните последствия от всяка промяна настъпва, за съжаление, доста по-късно след нея и ние все още не си даваме сметка какво точно ще последва от стремглавото развитие на новите технологии, идеологията на трансхуманистите, галопиращата промяна в общуването на хората, изместването на перспективите – отговорът на този въпрос е все още неясен. Важното е, че книгата е сериозен повод за размисъл върху него.

Александра Велева
Из "Едно предотвратено самоубийство", предговор към книгата