Ние, живите

"Преди няколко месеца препрочетох тази книга. Не бях я чела от първото й издание през 1936 г. Не очаквах толкова да ми хареса. Твърде много писатели заявяват, че не могат да осъществят напълно намеренията си, и че творбите им са в известна степен недовършени. Не споделям това мнение и според мен то е извинимо само за начинаещи, защото никой не се ражда с "талант", т.е. уменията трябва да се придобият. Писателите се създават, не се раждат. По-точно писателите сами се създават. За "Ние, живите", първата ми книга (и в по-малка степен за творчеството ми преди "Изворът"), смятах, че възможностите не съответстват на целите ми, т.е. че не съм казала добре това, което исках да кажа. Сега обаче съм изумена колко добре съм казала всичко. "Ние, живите" не е "книга за Съветска Русия". Това е книга за Човека срещу Държавата. Основното в нея е светостта на човешкия живот. Използвам думата "святост" не в мистичния смисъл, а в смисъл на "върховна ценност". Същността се съдържа в думите на Ирина, второстепенен герой в повествованието, младо момиче, осъдена на затвор в Сибир, откъдето знае, че няма да се върне: "Има нещо, което искам да разбера. Не мисля, че някой го знае... става дума за живота ни. Той започва и ти мислиш, че твоят живот е безценен и единствен, прекрасен, като свещено съкровище. Сега той свършва и никой не се интересува от това; не че хората са безразлични, те просто не знаят, не знаят какво означава живота за мен, това мое съкровище, не знаят и не разбират. И аз не го разбирам, но има нещо, което всички трябва да разберем. Но какво е то? Какво?

Тогава знаех малко повече от Ирина за отговора, но не много. Съзнавах, че това разбиране за живота трябва да бъде споделяно от всички, но не е, и че тези, които го споделят, са най-добрите сред нас. И че липсата на това разбиране е огромно, безлико зло. Съзнавах, че това е основата на всички диктатури, на всички колективистки теории и на всички човешки злини. Съзнавах, че всички политически и икономически теории са производни и са резултат от тази основна теза. Тогава се вгледах в защитниците на диктатурите и колективизма с учудване и презрение: не можех да разбера как е възможно човек да е толкова принизен, че да иска да разполага с живота на другите; как е възможно човек толкова да не уважава себе си, че да позволи на другите да разполагат с неговия живот. Днес презрението ми е същото, но учудването изчезна, защото знам отговора.

Едва в "Атлас изправи рамене" узнах пълния отговор на въпроса на Ирина. Там обяснявам философското, психологическото и моралното поведение на хората, които ценят живота си, и на тези, които не го ценят. Знам, че първите са Основната Сила на човечеството, а вторите са метафизически убийци, стремящи се да станат физически убийци. В "Атлас изправи рамене" показвам защо действията на хората са мотивирани от живота или от смъртта. В "Ние, живите" показвам само, че хората са мотивирани да съществуват. "Ние, живите" не е разказ за Съветска Русия от 1925 г. Това е разказ за Диктатурата, за всяка диктатура, навсякъде и по всяко време, независимо дали е в Съветска Русия, Нацистка Германия или в Социалистическа Америка. Предназначението на тази книга е да предотврати, доколкото е възможно, последното. Управлението на грубата сила унищожава най-добрите от хората, независимо дали е 1925 г., 1955 г. или 1975 г. Няма значение дали тайната полиция се казва ГПУ или НКВД, дали хората ядат хляб или ечемик, дали живеят в бараки или жилищни квартали, дали управниците носят червени или кафяви ризи, а главният палач целува камбоджански вещер или американски пианист.

Сюжетът е измислен, събитията - не. Като писател от Романтичната школа никога не бих разказала история от истинския живот, което би премахнало най-значимата и трудна част от творчеството - създаването на сюжет. Да не говорим, че това би ме отегчило до смърт. Считам, че определение за добра автобиография е заглавието, което Луис Х. Съливан даде в разказа за живота си: "Автобиографията на една идея". В този смисъл, "Ние, живите" е моята автобиография, и Кира, главната героиня, съм аз. Родена съм в Русия, получих образование в съветската система, видях условията на живот, които описвам. Подробностите от живота на Кира не са подробности от моя живот - не завърших инженерство като нея, аз учих история. Не исках да строя мостове, исках да пиша, не приличам физически на нея, семействата ни са различни. Историята на Кира не е моята история, но нейните идеи, убеждения и ценности, са моите."
Айн Ранд - Ню Йорк, октомври 1964 г.