(Не)възможният Адолф

„8 октомври 1908 г. Адолф Хитлер: скъсан. Какво ли щеше да се случи, ако Академията за изящни изкуства във Виена беше взела друго решение? Какво щеше да стане, ако точно в този миг комисията беше приела, а не отхвърлила Хитлер, чиито артистични абмиции можеха да получат поощрение, а сетне и високо признание? Тази минута би променила един живот, живота на младия, стеснителен и вдъхновен Хитлер, но би променила и хода на света”, така звучи част от анотацията на Брюно Корти за „Фигаро литерер“ относно интригуващата, изпълнена повече с въпроси, отколкото с отговори, алтернативна история, сътворена от разказвача Ерик-Еманюел Шмит, който не се бои от трудните теми. Написан непосредствено след „Евангелие според Пилат“.

„(Не)възможният Адолф Х.“ продължава изследването на дълбините на човешката личност и търси да открие как един обикновен човек се превръща в чудовище, предотвратим ли е този процес и различни ли е този човек от нас, считащи себе си за добри. С „емпатия, но без никаква симпатия” според собствените му думи, Ерик-Еманюел Шмит иска да опознае Хитлер, човека, себе си, всеки от нас, без преструвка и маска. Целта му не е да пренапише историята, а да се склони над човека с разбиране, да въобрази друг път за него и за света. 

В действителност Шмит избира да говори най-вече за младежките години на Хитлер до Първата световна война. Средният читател не знае много за тази епоха. И изведнъж с ужас и удивление открива, че намира персонажа за по-скоро човечен.  Хитлер е имал красива мечта - да стане художник - и до провала си е бил приятен за общуване човек. От студент той се превръща в бедняк. И това отлъчване поражда озлобление. Той успява да се интегрира повторно единствено в резултат на войната. И внезапно в неговите очи войната се превръща в жизнен принцип. Разгромът на Германия през 1918 е поредната травма. 

„Погледна Исус Младенеца, гол върху сламата, пращящ от здраве в розово-оранжевия си восък. На това хлапе не му беше студено, усмихваше се, имаше си и баща, и майка, надвесени над него, домашни животни, можеше да вярва в нежността на света, в хармонията на нещата, все още можеше да се надява и на бъдещето. Хитлер вече не можеше. Беше му толкова студено, че не можеше да се съблече. Не можеше и да се усмихва – на кого? Все още можеше да подаде ръка, но никой не я поемаше. Животът му бе навлязъл в зима, от която сега вече никога нямаше да излезе. 

Наведе се над безгрижния Исус, над това богаташко дете, просмукано от надежда и обич и печащо се като коледна пуйка под златистата светлина на свещите, чу как собственият му стомах курка от глад и бавно се изплю.“