На пост

Николай Фенерски (1974) пише проза и публицистика. Публикува в интернет медии. През 2019 г. излиза неговата седма книга, романът „На пост“. Предхожда го сборникът с разкази „На стоп“ (2018). Първата му книга „Апокалипсисът е дело лично“ излиза през 2009, печели няколко литературни награди, включително и наградата „Рашко Сугарев“ за един от разказите. „1994“ е с номинация за най-добър роман на 2015, а сборникът „Любов, подслон, храна и вода“ е номиниран за Наградата за литература на ЕС.

Автор и сценарист е на два документални филма, „Резерват Северозапад“, излъчван в конкурсната програма на София Филм Фест през 2012 г., и „Удавник“, включен в програмата на СФФ 2015.

„Винаги съм смятал, че добавянето на някакво определение към жанра „роман“ е белег на претенциозност. „Вместо роман“, „вулгарен роман“, „роман на чувствата“... Но в случая няма как да не нарека „На пост“ вертикален роман. Защото той е прицелен нагоре. Изправен е като лествица, чийто горен край се губи в сиянието на небесата.

Текстът е излят – като камбана, като изповед, като ускоряващия улей на Големия Адронен  Колайдер. Тук го има и еуфоричният възторг на неофита, на новоповярвалия, но и умъдреността на крачилия десетилетия по „дългия и криволичещ път“ към убежищата на Истината.“

Петър Марчев

откъс

Стоя в тъмното и се ослушвам. Внимателно се оглеждам и стискам в ръце оръжието. Нося отговорност за това оръжие. То ми е дадено, за да го използвам по предназначение. Не да се подпирам на него. Браня вярата си, моята само, и служа на Твореца на всичко видимо и невидимо посредством автомат „Калашников“. Разбирайте ме алегорично и метафорично. Така съм настроен. Не ми придиряйте твърде. Правя го с определена цел. С цел да стоя буден. Нямам намерение да ви забавлявам.

Поделението ни е голямо. Милиони души човешки по целия свят бял. Аз съм само редник и то от най-лошите, дето винаги има за какво да ги бутнат в карцера. Но все пак не съм дезертьор. Нашето поделение го наричат с различни думи. И това се получава, понеже говорим на различни езици. Още от Вавилон. Тогава, вместо да си седим мирно и кротко, сме тръгнали да строим стълба към небето. И настанала неразбория. Та до ден днешен. И в неразборията има всякакви опасности. Затова трябва да се стои на пост. Да се пази. Стоим на пост редовно. Пазим да не би лошите да откраднат нещо или да сторят някоя друга беля. Пазим най-вече вътрешните си притежания. Душевните. Главната битка е вътре, нали така пеят в песните. Битката в сърцето ни. Душевните притежания се помещават в телесните. Значи трябва и другите части да пазим, освен сърцето. Целта е тялото да не бъде враг на душата. След това пазим и близките си. С молитва. Молитвата има силата на гранатомет. На пост трябва да се стои всякак. И душевно, и телом... и дори духом. А духом не бива да се пада... по гръб. Тук-таме повечето от нас заспиват на стойката... Но това е простимо. Хрониката започна от днес. Днес беше ден 0 от този Рождественски пост на лето 2008. Денят хикс, който е предназначен за подготовка. И в който отново се изложих. Но да започна подред.