Моите мисли

Ко­га­то пи­сах на Га­ли­на как спо­ред мен тряб­ва да из­г­леж­да офор­м­ле­ни­е­то на пър­ва­та ѝ кни­га – с ней­на сним­ка на ко­ри­ца­та, точ­но та­ка, как­то из­г­леж­дат по­пу­ляр­ни­те на За­пад и у нас из­да­ния с фи­ло­соф­с­ка есе­ис­ти­ка, аз по­лу­чих уди­вен от­го­вор: „Си­гур­но се ше­гу­ваш! До­се­га ви­на­ги съм би­ла не­ви­ди­ма!“

Не зна­ех, че тя се смя­та за „не­ви­ди­ма“ в обик­но­ве­ния си жи­вот. Ни­що не зна­ех за не­го…

Оба­че „Мо­и­те мис­ли“ не бя­ха „не­ви­ди­ми“.

То­зи текст за­поч­ва с жи­тейс­ка­та тъ­га и ро­ман­тиз­ма на мла­до мо­ми­че, ко­е­то поз­на­ва стой­ност­та и мра­ка на ду­ма­та лю­бов и след­вай­ки хро­но­ло­ги­я­та на сво­е­то на­пис­ва­не, из­рас­т­ва за­ед­но с ав­тор­ка­та си.

Ко­га­то пре­лис­тиш и пос­лед­на­та стра­ни­ца, раз­би­раш, че то­ва е ед­на кни­га за се­бе­на­ми­ра­не­то, ко­я­то за­вър­ш­ва с по­е­зия и мъд­рост, над­с­ко­чи­ла зна­чи­тел­но зло­бод­не­ви­е­то на „му­са­ка­та“ – ед­на ме­та­фо­ра за живота, ко­я­то Га­ли­на чес­то спо­ме­на­ва.