Медии

‌За да получиш, Каши, трябва да дадеш и ако това не си научил за твоя цял месец живот, значи напразно си износил телевизор последно поколение, който са измъкнали от корема ти със секцио, и мъдростта на Черньо – след последната възможност винаги има още една последна възможност, е глупава мъдрост, формулата е - след най-лошото винаги идва нещо по-лошо и като проумееш тази истина се успокояваш, че не е най-страшното да останеш гладен и без покрив, има и тъга по пропилените години, през които си сменила печатницата с миене на стълбища, има полска шапка, с която лягаш и ставаш – но не можеш да се скриеш под нея, защото тя не е шапка невидимка, а шапка идиотка и нека я търкаля вятърът, - има усещане за липса на смисъл и остава самотата, от която винаги си се страхувала повече, отколкото да осъмнеш без кифла с мармалад и жилище, ако не до Президенството, поне срещу дискотеката в Студентския град, където пласьорите на наркотици са повече от продавачите в супермаркета и аптеката, но и това не е цялата истина, Каши, най-важното е, че за да вземеш трябва да дадеш, за да спечелиш първо трябва да загубиш. 

Труден роман... Труден роман на труден писател.

Още в началото искам да кажа, че романът на Емил Кръстев, поставен в контекста на днешната българска проза няма вариант на подобие. Поне аз, без да заявявам всезнание, но с претенция да познавам тенденциите в българската белетристика, не познавам автор и книга, които могат да се уподобят не само с този, но въобще с романите на Емил Кръстев от последните му години.

В тези години след едно откъсване от писането – един луфт, който явно е бил преломен по отношение на оная проза, с която дебютира преди повече от 30 години, той се явява и с всяка своя книга все по определено настоява за свои наративни правила.

Най-видимото от тях е в синтаксиса. Българският синтаксис е една от най-ярките перли на езика ни. Той предлага такава свобода на интерпретацията, на логическото ударение, на ритъма и темпото на фразата, каквато рядко някой европейски език притежава. Българското изречение може да бъде като че ли до безкрайност надграждано, словоредът променян, акцентите размествани и романът на Емил Кръстев, превръщайки тая възможност в основен композиционен похват, прави опит да ни убеди, че така може да бъде описан по-автентично съвременния живот. С подобен синтаксис познавам само една друга книга – автобиографичен роман на Шон О Кейси, преведен преди много години.

„Медии” е роман на дългите фрази и основанието за това е много просто; така безкраен е и самият живот в сериали и реалита, в шоута и токшоута и въобще пред екраните – не сте ли забелязали? – всяка сутрин започва с чайове и кафета или с топла вода, продължава през целия ден с кой каквото има, но задължително с ракия или водка менте, а вечер е истински купон за някои и през цялата нощ. Но този обикновен всекидневен, масов живот, авторът е пренесъл от един гараж, в едно сметище със звучното име Буниленд, а героите са една пенсионерка, един клошар и един кашон от телевизор последно поколение с име Каши. От казаното дотук трябва вече да е ясно, че това е животът в troasieme age в стил секънд хенд съвсем правдоподобен, дори натурално реалистичен и въпреки това изпълнен с чудеса, с истински невъобразимости. Такива са персонажите, такъв е битът, такъв е и животът и това вече е достатъчно за да се разбере, че романът е абсурдистки. Но от всяко подобно твърдение в неговата категоричност вече произтичат серия от въпроси.

Ония, които ще кажат, че не понасят романи, изпълнени само с абсурди, не трябва ли веднага да бъдат попитани, а как могат да живеят живот изцяло абсурден? И въобще кога предпочитанията на масовите читатели са били условие за истинската литература?

В историята на литературата тези въпроси неведнъж са били поставяни. Когато преди повече от 100 години Кафка превърна своя Грегор Замза в насекомо и разгъна животът му като насекомо сред един напълно запазен всекидневен живот, кой оцени, че тая абсурдистка метаморфоза ще се превърне в символ на живота в една цяла епоха. Тогава защо в нашия случай да не допуснем, че един говорещ кашон, при това от телевизор последно поколение, е напълно способен да смъкне лустрото от един виртуален живот, заместил напълно реалния? Нима кашонът в бизнеса не изпълнява същата роля, каквато играят медиите в обществото – да опаковат живота?

Романът на Емил Кръстев се занимава с опаковките на живота, не със самия живот. Романът на Емил Кръстев не може да бъде разбран без една глобална пренастройка на разума и сетивата за тотално гротескното. Казвам глобална, защото не става дума за обичайното съзнание на деформирана реалност и за двузначното слово на подривния смисъл, а за настройка към един напълно разпознаваем живот, в един напълно неразпознаваем смисъл. Абсурдистката ситуация, отнесена към обичайното всекидневие, събужда рефлексии за налудното, ако по друг начин не може да бъде назовано кроткото, доброволно оскотяване, иначе твърде логично обяснявано като биологично оцеляване. Пенсионерка си бъбри сама като налудна с кашон от телевизор, който и става събеседник, говорейки като телевизор.

Сродството с абсурдизма в „Медии” на Емил Кръстев, може да бъде проследено в много посоки не защото абсурдизмът има собствена типология, а защото нашият постоянно се оказва вън от класическия си образец. Така например и тук има също един Годо, подобен на онзи на Самюъл Бекет, който постоянно се очаква и който така и никога не пристига. Но тук той е бизнесмен, заминал по сделки на Сейшълските острови, откъдето постоянно праща съобщения, че финализира и постоянно се оказва, че е не е финализирал. Този балкански Годо за разлика от истинския, живее с мечти; голямата му мечта е като се завърне да яде огретен, ама с десет процентно мляко, приготвен от баба му.

Трябва да бъде поздравен Емил Кръстев за тоя кафкиански сюжет, сюжет, който не носи смисъл в буквалността, а всъщност толкова силно алюзира реалност. И ако свържем тази реалност с така краткото романово заглавие „Медии” можем да разчитаме вече на един сериозен интерпретативен ключ за самия текст. Чрез този ключ ще разчетем поетиката на гротескното: всичко невероятно е действително, ако не беше размесено с нещо фантастично, а фантастичното би било и действително, ако не е фантастично хиперболизирано. За разлика от Кафка в метаморфозите нашият автор е отишъл по-далеч, без да му се налага да измисля.

„Медии” е роман за низовия съвременен манталитет, облъчван и формиран от съвременните медии. Той алюзира едно болно, по-скоро несъстояло се общество все по-малко свързано с човешкото, все по-обвързано с медиите във всичките им все по-разнообразни, прескачащи нормалността, форми. Книгата е жестока не само в смисъла на днешния литературен жаргон, но и в номиналния смисъл на българската дума.

Най-жестокото в нея е, че безпардонно ни се преекспонира „песента на сирените”, които за разлика от легендарното време не причакват пътника на скала в морето, а го намират в собствения му дом, където не Одисей, а ние сами се привързваме на собствения си стол, упоени от лъстивия им език.

„Медии” е роман, който не крие (обратно измъква от затъмнението) онова, което се случва с езика на обществото. Езикът на едно общество е най-дълбокият индикатор за състоянето на самото общество – тази истина не е от вчера. Да си спомним вавилонията на „Чичовци”, да си спомним хлипащия език на „Хоро” в ролите им на пред и след катастрофични езици, за да си обясним какво ни казва този „ню ленгуич” в „Медии” на Емил Кръстев. В нюленгуич версия нюбългарски, думите сами по себе си нямат смисъл; те го придобиват само във фрази. Ще дам за илюстрация само един, (но надявам се достатъчен) пример от един диалог:

Първи глас: “Вчера и разказах как Опи лежала на боклука в Буниленд и сърцето и се късало от мъка, че са я закарали там без мен. Тогава случайно край нея минал кметът и тя изплакала: Клоши, биндуочват ме.

Втори глас: Какво я правят?

Първи глас: Биндоучват я. На нюбългарски.

Втори глас: И кой е Клоши?

Първи глас: Кметът. Опи усетила, че е бъган като всички клошари и щракнала капана. Той я вдигнал от земята /.../ изтъргал калта от капака и /.../ Видяло се, че Опи е кечи.”

Какво означава този текст?

Най-видимото и най-важното всъщност е извън текста. И то е, че две поколения от един и същ народ говорят помежду си взаимно неразбираем език.

Сега трябва да сме разбрали, какво ни казва Емил Кръстев с посвещението в началото на книгата, което гласи: “С благодарност към децата ми, без които нямаше да науча нюбългарски”.

А аз вече мога да привърша моето слово по един нетрадиционен за премиерно слово, начин.

Този роман няма да бъде много приятен за четене от онези от нас, които са в ролята на Втори глас. Те трябва да се насилят да влязат в стилистиката му, докато открият смисъла. Но това е роман със смисъл, а не само описание на свят на огромно безсмислие. Защото освен в свят на нюбългарски ние сме и в свят на несекващи софизми в същинския български и огромната част от литературата писана на него е също софистична и тя е днес доминиращата – една вселена на приятно безсмислие.

Най-важната, според мен, заслуга на този роман е, че изрича ясно безсмислието, така че да го усетят и онези, които играят Първи глас. По този начин в гротеската всекидневният език на безсмислието се утаява в езика на медиите, нашите домашни, постоянни и нагли, събеседници.

Разсекретено това е наистина неприятно.

Но кога и къде истините са били само приятни?

Иначе защо ще съществуват лъжите?

Проф. Симеон ЯНЕВ