Майната им на хилядата динара (Е-книга)

„Майната им на хилядата динара“ е брилянтна антивоенна, горчиво-иронична книга, която изобилства с всички нюанси на хумора, сатирата, гротеската, но и с отлично познаване на балканската психопатология, свързана с ежедневието на живота и смъртта. Сюжетната нишка проследява един ден на хърватско-бошняшкото бойно поле, в село Музаферовите къщи, където се случва парадоксалната среща между шестима души от специалните хърватски формирования, дегизирани като войници от босненската армия, със същия брой босненски войници, преоблечени в хърватски униформи. В хода на напрегнатото дебнене всеки от участниците прехвърля в съзнанието си случките, довели го до тази съдбовна, а – както се оказва – и гибелна среща."

Русанка Ляпова

♦ ♦ ♦

Борис Дежулович (1964, Сплит) е хърватски писател и журналист, емблематична фигура както за сплитската литературна сцена, така и за тази на бивша Югославия. През 1993 г. е сред създателите на независимото издание „Ферал Трибюн“, своеобразна институция в обществения живот в страната до 1999 г., когато спира да излиза. След това Дежулович продължава да защитава активната си гражданска позиция с рубриката „Договор с дявола“ във в-к „Глобус“, с различни пърформънси с Предраг Луцич, със съвместната им книга „Greatest Shits: Антология на съвременната хърватска глупост” и други оригинални изяви. През 2014 г. е удостоен с Европейска награда за журналистика за статията „Вуковар: паметник на един мъртъв град в естествена големина“. Неговата нетрадиционност като автор се проявява и във втория му роман „Майната им на хилядата динара“ (2005) – сатиричен разказ за войната в Босна. По него през 2009 г. известният хърватски режисьор Борут Шепарович поставя въздействащата постановка „Генерация 91-95“, потресаващ разказ за войната и следите от нея.

(откъс)

Тогава, в онзи миг, а той го помни, сякаш е било сутринта и ще го помни със сигурност, докато е жив – защото както е тръгнало, ще живее още най-много два-три дни, – неговият живот се раздели на двe и той избра грешния път. Само да беше казал: „Всичко е наред, лельо Жужо!“, днес нямаше да пасе сухата трева в минното поле насред Суходол, ами вече щеше да е компютърен програмист в някой спокоен квартал на Филаделфия, с три хиляди и петстотин долара заплата, подплатено кожено яке и голям черен лабрадор на предната седалка на ландроувъра... само да беше казал: „Всичко е наред, лельо Жужо, майната им на хилядата динара!“.

Естествено, и дума не можеше да става, че Кьоравата Жужа, продавачката в павилиончето, е сляпа, та да трябва момчетата от „Гъргин виенац“ да й оставят рестото от съжаление и милосърдие – тази зряла, та чак попрезряла червенокоса жена с пищна гръд виждаше прекрасно, а защо й викаха Кьоравата, ще разберем по-късно, – но работата беше там, че взимаше рестото от чекмеджето под тезгяха, като се навеждаше и кокетно излагаше на показ своето деколте, дълбоко като Зуфкина яма, пещерата на Вуча глава, в която предишната война партизаните са хвърляли усташите и местните поборници, както онази сутрин и на Пако му идеше да се бухне с главата надолу в ямата на Жужа.

Та работата беше там, че когато след 2-3 минути се изправи и намести на раменете си подплънките на червения си, дълбоко изрязан пуловер, продавачката му каза, че не й достигат хиляда динара, за да му върне остатъка от стоте марки, после спусна на носа си черните очила Армани, погледна го над тях и го попита изкусително: „Наистина ли нямаш нещо по-дребно, а?“.

Отначало Пако не схвана двусмислицата и едва след като тя се приведе още по-плътно към тезгяха и му предостави неповторимата гледка към тайнствените дълбини на деколтето си, бездната, на чието дъно бяха загатнати черните сталактити на дантеления сутиен и розовите пъпки на зърната й, и когато го попита още по-лъстиво и тихо, като почти прошепна в ухото му: „А ако потърсиш малко по-добре... в панталоните?“.

И до ден днешен Пако си спомня всяка подробност от този момент на „Виенац“, помни, че беше с тъмнозелената риза на брат си, че след проливния майски дъжд тъкмо беше блеснало слънце, че беше жега и той се потеше точно както сега. Спомня си Жужиния глас с аромат на турски парфюм. „Пако?“, прошепна тя, „кажи нещо“, а той се разшава и запристъпя смутено и от всичкото, дето му се въртеше в главата, от устата му се отрони само пресекливото, дрезгаво „Наистина, лельо Жужо... нямам... нищо по-дребно“, което от висотата на Жужиния тезгях беше дотам голата и необорима истина, че му се стори, че панталоните му ще се пръснат по шевовете. Помни как Жужа го изгледа изпитателно още няколко секунди, сякаш изчакваше следващата му стъпка, нов, по-успешен опит, и как след това се изправи, нагласи пуловера си и като се усмихна снизходително, почти презрително, го помоли да наглежда павилиончето, докато тя развали банкнотата му от сто марки във „Врило“ – гостилницата отсреща.

Спомня си, че понечи да каже, че няма нужда, че всичко е наред, майната им на хилядата динара, с тях можеше да се купи само кутия кибрит или друга подобна дреболия, но Жужа вече беше излязла, тогава тръгна да й предлага сам да отскочи до „Врило“, обаче тя не го чу и той си остана така пред будката, загледан в едно от общо четирите списания на тезгяха, онова с голата Антонела (20), между чиито разкрачени крака зееше цепнатина колкото вратата от ковано желязо на енорийската църква „Свети Кузма и Дамян“.