Колелото на лъжите: Падението на Ланс Армстронг

През 2013 г. най-великият колоездач Ланс Армстронг е принуден да напусне огромното си имение в Тексас и да върне наградите си, милиони долари и да промени коренно стандарта си на живот. Трябва да признае използването на допинг медикаменти. Редица компании, на които е рекламно лице, го заклеймяват и оттеглят договорите си към него. От тях губи 75 млн. долара бъдещи приходи, както и 135 млн. долара, ако не спечели делата, по които е обвиняем.

В тези тежки дни за състезателя писателката Джулиет Макур остава до него, за да разговаря с приятелката и децата на Армстронг, както и да чуе неговата версия за истината. Тя бе една от малкото представители на медиите, удостоена с привилегията да говори лице в лице с него. За написването на Колелото на лъжите Макур посвещава 10 години, като през този период интервюира повече от 100 свидетели, включително членове на семейството, на които Армстронг отдавна е обърнал гръб – сред тях е и осиновителят, дал му фамилията си. В изложението на книгата акцент са записите с Дж. Т. Нийл, с бивши приятели и приближени на Армстронг, някои от които макар да са били от най-близкото му обкръжение, го предават.

Каква е грозната истина за колоезденето? Какво споделя самият Армстронг за този спорт? Винаги ли се използва допинг? Можеше ли да се избегне позорното падение на Армстронг след такава световна слава?

Джулиет Макур е спортен репортер във вестник New York Times и носител на множество награди, чиито творби са влезли в Антологията на най-добрите статии на спортна тематика. Това е първа ѝ книга. В своята спортна колонка в Times тя пише пространно за Ланс Армстронг, колоезденето и допинга.

Откъс от книгата

Въведение

Имението на Ланс Армстронг на стойност 10 милиона долара  се крие зад висока стена от кремав тексаски варовик и плътен стоманен портал. Посетителите минават по път, който завива под вековен дъб, протегнал клоните си към постройка в испански колониален стил с площ 725 кв. м.
Дървото е символ на прословутата воля на Армстронг. Първоначално то се намирало на петдесетина метра на запад, от другата страна на сградата. Армстронг искал да е пред входа. Преместването му струвало 200 000 долара. Близките му приятели се шегували с него, че е като агностик : поставил си тази задача, за да докаже, че няма нужда от помощта на Господ, за да премести небето и земята.
Близо 10-годишното ми познанство с Ланс Армстронг е изпълнено с конфликти. Вече минаха седем години, откакто агентът му Бил Стейпълтън за първи път ме заплаши със съдебен процес. По онова време бях една от мнозината журналисти, които Армстронг се опитваше да манипулира, очарова или заплашва. Завеждането на дела срещу тези, които дръзваха да оспорят красивите му приказки, беше неговият бърз и лесен начин да убеждава хората, че не си струва трудът да го критикуват. С течение на годините започна да ме възприема като свой враг, един от многото, които той и привържениците му трябваше да държат под око.
Едва след падението му сключихме нещо като примирие. Макар и да съм убедена, че ще отрече, той склони да работи с мен само защото смяташе, че ще успее да контролира процеса. Казах му, че това няма да се случи. След многобройните криминални и граждански разследвания на разработваните от него сложни схеми за прием на допинг, благодарение на който спечели седем пъти Тур дьо Франс, след всичките изказвания на колоездачи, които го познаваха по-добре от всеки друг и чиито показания, дадени под клетва, опровергаваха всяко негово публично изявление, след като лъжеше и лъжеше, и отново лъжеше, най-позорно известният атлет на нашето поколение осъзна, че държа в ръцете си много козове. Аз също съм наясно с това, но дори и сега той си въобразява, че може да диктува правилата.
„Можеш да пишеш каквото си искаш – ми каза по време на един от многобройните ни разговори, – но да наречеш книгата „Колелото на лъжите“... Трябва да промениш заглавието.“
Интервюирала съм го на четири очи в пет различни държави. В автобуси, смърдящи на потни шорти по време на Тур дьо Франс, в стаи в скъпарски нюйоркски хотели, на задните седалки на лимузини, по време на пресконференции и с часове по телефона.
Сега е пролетта на 2013 година. Целият му свят се е сринал, камиони отнасят „на парче“ любимото му имение, а аз за първи път съм на гости в дома му в Остин, Тексас.
„Заповядай“ – казва ми той. Заобиколен от надгробните плочи на величавата си (и фалшива) кариера, иска да напиша „истинската“ му история.
И така, ето ме и мен, паркирам под клоните на стария дъб, който Армстронг е преместил: „Защо пък не?“ Поглеждам къщата и се сещам за жълтите му фланелки. Месец след като Американската антидопингова агенция излезе с доклад от 1000 страници със свидетелства срещу Армстронг и го лиши от титлите му, той качи в Туитър своя снимка, на която се беше излегнал на един ъглов диван в къщата си, а зад него церемониално висяха на стената седемте му жълти фланелки. Придружаващият текст гласеше: „Пак съм си в Остин и се излежавам вкъщи“. Това беше през ноември 2012 година. Сега е юни 2013-а, а аз се чудя какво ли е останало от предизвикателното му поведение.
Преди да успея да извадя ключовете от таблото, едно пълничко лице с корона от разрошена кафява къдрава коса изгря на прозореца ми, а две детски ръчички плясват по стъклото. Това е най-малкият син на Ланс – Макс.
Армстронг стои зад него, обут в джапанки, с черна тениска и черни шорти, които се търкат в безброй пъти ожулваните му колене. Очите му са скрити зад тъмни очила.
 – Макс, кажи здрасти на Джулиет – казва Армстронг.
 – Здрасти, Джуу-лии-еет! – рецитира Макс, след което се обръща към татко си и започва да го моли за сладолед. Баща му се смее весело. Нещо, което никога не съм го виждала да прави.
– Ще получиш сладолед – казва Армстронг, – защото си бил много послушен, моето момче.
Тръгваме към стъпалата пред входа, но пред тях Армстронг се спира. Погледът му се плъзва по дървото, къщата... живота, на който се е наслаждавал.
– Страхотно място, нали? – ме пита той.
– Да – отвръщам. – Ще ти липсва ли?
Армстронг не иска да се мести, но му се налага. Спонсорите го зарязват , лишавайки го приблизително от 75 милиона долара бъдещ доход. Ще загуби повече от 135 милиона долара, ако не успее да спечели делата, по които е обвиняем . С цел да „отложим малко агонията“, както се изразява той, се отказва от един от наетите от него луксозни апартаменти близо до Сентрал Парк в Манхатън, както и от къща в град Марфа, Тексас. Следващото е това имение, което ще замени с далеч по-скромен дом в града.
Предишните му спонсори, включително Oakley, Trek Bicycle Corporation, RadioShack и Nike, го оставят да потъне в мизерия. Той мисли за тях като за предатели. „Приходите на Trek, когато подписах с тях, бяха сто милиона долара, а през 2013 година достигнаха един милиард. Чия е заслугата? – пита той. – Ето на този човек – допълва след малко и се сочи в гърдите с десния показалец. – Съжалявам, но това е истината. Без мен това нямаше да се случи.“
След като спонсорите го загърбват, той изхвърля тяхната екипировка. Ако имате късмет, можете да срещнете един от даласките му приятели да носи направените по поръчка жълти найкове, върху чиито черни езици с жълти буквички е избродирано името „Ланс“. Един цял аутлет на Goodwill в Остин е пълен с негови дрехи на Nike и с очила на Oakley. Служителите на транспортната фирма, която изпразва къщата за гости седмица преди аз да пристигна, трябвало да се задоволи с остатъците от марковата екипировка – черни шапки Livestrong и черни сакове със светложълта емблема на Nike, рамки и лещи за очила Oakley, както и кутия с шапки с надпис Yes on Prop 15, останали от една стара тексаска инициатива през 2007 година в подкрепа на изследванията, превенцията и информацията за рака, подкрепяна от Армстронг.
През 1989 година Армстронг се мести от далаското предградие Плейно в Остин, Тексас, и прави впечатление в този прогресивен град със своята директност, борбеност и пъпчиво лице, с гелосаната си кафява коса, златната халка на лявото ухо, сребърната верига на врата, от която виси плочка с формата на Тексас, както и с фалшивата си лична карта.
С годишен доход от 12 000 долара  и с помощта на местния благодетел Дж. Т. Нийл, който взема Армстронг под крилото си, той живее под наем в апартамент за 200 долара на месец. Обзавежда го с прекомерно голям черен кожен диван, съчетаващо се с него кресло, а над камината увесва череп на тексаско дългорого говедо, боядисан в червено, бяло и синьо.
Преходът от тесния апартамент към обширно имение олицетворява издигането на Армстронг до статута на модерна американска икона – оцелелият от рака, който побеждава най-добрите атлети в света в изтощителни състезания, спи с която си иска и междувременно печели милиони.
Армстронг обожава тази къща. Обича простора в нея и високите от пода до тавана прозорци. Обича зеленината, поддържания двор, където децата му играят футбол, кристалния басейн със „скрит преливен ръб , а не басейн infinity, разбери го най-сетне“ . Зад къщата се извисява редица от италиански кипариси.
Той се мести тук през 2006 година след като печели рекордната си седма титла в Тур дьо Франс. Веднъж беше нарекъл тази къща „свое убежище“, където „никой не му се пречка“ . След като успява да избегне поредните опити да бъде уличен в употреба на допинг, той с удоволствие може да свие вляво от големия си вестибюл, после веднага вдясно и да изчезне във винарната, където да отвори бутилка Tignanello  и да се почерпи за късмета си.
На масата до дивана стои почти еднометров модел на самолета Gulfstream – любимото превозно средство на Армстронг за далечни разстояния. Той и приятелите му често ставали по време на излитането, за да се „пореят“, докато машината се издига в небесата. През декември 2012 година Армстронг продава самолета за 8 милиона долара, подготвяйки се за неизбежните адвокатски хонорари, които следват доклада на Американската антидопингова агенция за неговите измами.
Точно когато се настаняваме в стаята с трофеите на втория етаж на къщата му, в нея връхлитат дъщерите му близначки Грейс и Изабел. Току-що преминали 10-годишна възраст, те са копие на майка си Кристин – красиви и руси. Широките им усмивки разкриват сребърните шини на зъбите им.
– Здрасти, тате. Поръча ли ни онлайн онези роклички? – пита Иза­бел, докато заедно със сестра си подскачат на дивана като на трамплин.
– Да, тате, поръча ли ги? – повтаря и Грейс.
– Не още – отговаря Армстронг. – Стана време за бира. Коя от вас, госпожици, ще ми донесе една? Нека да е Shiner Bock .
Грейс изкрещява:
– Shiner Bock! Не знаеш ли, това е бира. Произнася се Б-О-К. Има си капачка, но не от онези, които се отвинтват.
След малко, с бира в ръка, Армстронг ме поглежда и казва:
– Това е моят ужасен живот. Направо отвратителен.
И добавя колко обича да има деца в къщата, защото децата са толкова ведри и чисти, толкова млади, за да му противостоят. Питам го дали има усещането, че хората са се възползвали от него, дали се чувства употребен.
 – Аха – отвръща той.
 – От кого?
 – От всички. Нареди се и ти на опашката.
Юношата, който преди време украсява всекидневната си с биволска глава, сега е колекционер на изтънчени и скъпи произведения на изкуството. Усетът му е неоспорим, макар и труден за разбиране. На влизане в къщата човек вижда голям стъклопис – 10 метра висок и около 4,50 метра широк, който при по-близък оглед се оказва изработен от препарирани пеперуди. Това е творба на Деймиън Хърст и се нарича „Дървото на живота“. Хърст е известен с провокативните си инсталации: например веднъж беше изложил в стъклена кутия една пълна с червеи отсечена кравешка глава. През 2009 година, когато украси колелото на Армстронг с пеперуди , защитниците на правата на животните от сдружението „Етично отношение към животните“ нарекоха творбата му „ужасяваща варварщина“.
Колкото повече се запознавам с подбора на произведенията на изкуството, с които Армстронг е украсил къщата, толкова по-странен започва да ми изглежда вкусът му. Да го нарека „мрачен“, ще е ласкателство, да го нарека „противоречив“, ще е прекалено елементарно. Това, което самият Армстронг би казал за тези творби, е, че са „много яки“.
Например в официалната трапезария над камината, заобиколена от мраморни купели, в които в църквата се държи светената вода, е поставена фотография на урина и кръв с названиетио „Пикня и кръв, номер 7“. Авторът є Андре Серано стана скандално известен през 1987 година, когато фотографира пластмасово разпятие, потопено в собствената му урина. Има някаква перверзна хармония между снимката над камината и спортиста, който твърди, че е преминал стотици допинг тестове на урината и кръвта.
В другия край на стаята е кабинетът на Армстронг – слабо осветен, решен в дърво в тъмен цвят, това е мястото му за размишления. От бюрото си в ъгъла Армстронг гледа директно към трофеите си от Тур дьо Франс – седем дълбоки пурпурни порцеланови купи с деликатни златни рисунъци. Качени високо над лавиците с книги, всяка от тях е осветена от отделна лампа, всяка една блести в сумрака.
Вдясно от бюрото стои творба, в която може да се види символ на разрушените му връзки със семейство, приятели, любовници, съотборници. Фотография на Луис Гонзалес Палма в тоналност сепия , на която мъж и жена се прегръщат по време на танц. Или може би не? Поглеждам я отново и виждам, че от гърбовете и на двамата стърчат шипове. Армстронг само ще каже, че снимката е „мрачна“.
След това идва ред на Исус Христос.
Вляво от бюрото виси испанска картина от XVII век, заела почти цялата стена, на която е изобразен Христос на кръста. Четири жени се молят, коленичили в краката му, главата му е отпусната, а над нея се рее златен нимб. Преди години картината била окачена в параклиса, който Армстронг построява за бившата си жена католичка в дома им в Жирона, Испания. Самият той не е религиозен. По неговите думи организираната религия е сбирщина от лицемери.
Зад ъгъла на кабинета му, с лице към стълбите, се намира още едно разпятие. Ефектът от него е пълен само когато се гледа от определен ъгъл – тогава личи образът на прикования към кръста Христос.
„Един човек е поел вината за хиляди грехове“, казва Армстронг, но дори и пред разпятията отново визира себе си. Сякаш иска да напиша, че той е мъченикът на всички колоездачи, които вземат допинг през последното столетие, и този е начинът да ми го намекне.
Приближава се до масичката за кафе в кабинета си и вдига една статуетка. Тя представлява човешка ръка до лакътя. Изработена е от японеца Хароши от няколко пресовани една към друга дъски от скейтборд. Средният пръст на скулптурата е вдигнат нагоре.
„Това в общи линии е историята на моя живот“, казва той. След това завира статуетката в лицето ми. Погледът ми се заковава в дланите му. В средата на всяка от тях има малък белег, където, както по-късно ще ми каже, докторът е изгорил няколко кистички. На мен ми приличат на стигма .
„Да ти го начукам,“ смее се той.

Преди седем години казал на трите си по-големи деца от проваления си брак – Люк, Грейс и Изабел, че когато завършат гимназия, ще живеят в къщата с големия дъб . Дължал им го. Безброй пъти са го следвали от Тексас до Испания, а оттам до Франция. Най-накрая можели да пуснат някъде корени. „Обещавам – казал им той. – Татко няма повече да се мести.“ Щели да живеят на шест минути път от майка си Кристин и да се радват на удобствата на огромната кухненска маса, заобиколена от черно-бели семейни снимки. И винаги да знаят къде е баща им всяка вечер – на дивана пред телевизора, за да гледа по CNN предаването Anderson Cooper 360о. През лятото на 2012 година Армстронг разширява първия етаж на къщата със седма спалня, за да посрещне нуждите на растящото си семейство. Така или иначе, тази къща е неговата щабквартира. Там живее с приятелката си – грациозната блондинка Ана Хансен, и двете им деца: 4-годишният Макс и 2-годишната Оливия, едно миниатюрно копие на Шърли Темпъл. Армстронг планира да остане там с клана си – дълго, спокойно и щастливо.
Сега обаче тук са хората от транспортната фирма. Денят е 6 юни 2013-а, пет години преди Люк да завърши гимназия. Още от сутринта дълга върволица от черни камиони преминава по алеята пред къщата, а от тях слизат работници в черни ризи с къси ръкави. Атмосферата е като на погребение. Къщата за гости с площ от 150 кв. м – малко имение само по себе си с жълтеникава фасада и оранжев покрив – вече е празна.
Когато отново идвам на следващия ден, 7 юни, работниците опразват основната къща. Свалят трофеите на Армстронг от осветените им пиедестали, увиват ги в зелен найлон на мехурчета и ги слагат в сини кутии. В кутия номер 64 един работник полага сребърна рамка 12х18 см със снимката на Армстронг и отбора му. През 2005 година той се състезава с логото на Discovery Channel, а на фотографията е запечатан моментът, когато всички седят на масата след последната му победа в Тур дьо Франс. Той, съотборниците му и дългогодишният му мениджър Йохан Брюнел са вдигнали по седем пръста. На китките на всеки от тях се вижда жълта гривничка Livestrong. Масата е отрупана с полупразни винени чаши. Животът в миналото.
Кутия номер 64 заминава към камиона с всички останали. Следвам товарачите към стаята с трофеите. С бели памучни ръкавици те внимателно свалят седемте жълти фланелки, поставени в рамки над дивана. Когато предишния ден аз и Армстронг стояхме в тази стая, му беше хрумнала странна идея. Попита ме дали искам да се снимам легнала на дивана под фланелките.
„Ще е голям майтап“, ми каза.
Не схванах шегата.

Още преди разсъмване Армстронг беше напуснал голямата къща завинаги. В 4,15 часа сутринта на 7 юни 2013 година  заедно с Хансен и петте си деца той потегля към международното летище Остин Бергстрьом, за да хване полета към Хавай, където ще останат до края на лятото.
Армстронг ми каза, че не се е обърнал да види за последно къщата, която е построил. Твърди, че никога не е бил сантиментален. За него всяко преместване означава, че един етап от живота му е приключил и на мястото му идва друг. Това е всичко. Може да вярва в това, което казва. Но може и да не вярва.
Няколко дни по-късно в имота са останали само две неща, които все още притежава. Първото е един черен „Понтиак GTO“ кабриолет от 1970 година. Той му е подарък от певицата Шерил Кроу, с която имаше връзка, приключила, след като я заряза малко преди тя да разбере, че е болна от рак. Колата, носеща духа на поредния провал на Армстронг, струва 70 000 долара .
Второто нещо, което остана след него във всекидневната на къщата за гости, бе пълен комплект барабани. Още един символ на нещата, които зарязва в живота. Когато видях барабаните, си спомних за „Бий бавно барабана и свири тихо на флейтата“ , а в главата ми изникнаха думите на песента от времената, когато работех в Тексас:

„Занеси ме в долината и покрий ме с пръст,
млад каубой съм и знам, че съм съгрешил“ .