Пълно описание на продукта
В поредицата „Модерна европейска проза“ на издателство „Ерго“ излезе най-новият роман „Клада“ на забележителния унгарски писател Дьорд Драгоман, по чиято книга „Белият цар“, преведена и на български, неотдавна по екраните излезе едноименната международна копродукция.
„Клада“ е историята на тринадесетгодишно момиче в неназован град, в една неназована източноевропейска страна, което остава сираче и нещастният обрат в съдбата му съвпада с периода на рухването на диктатурата, от която е пострадало цялото семейство. Ежедневието на героинята е изпълнено с фантазия и обикновени мечти, с юношески премеждия, първа любов и копнеж за щастлив и спокоен живот. Романът е история на съвремието ни, написана в сегашно време от името на едно дете. История, която поставя въпроса за личната отговорност в тоталитарното общество, от което привидно сме се избавили в края на миналия век, както и в новото общество, към което бързаме да се приобщим. Памет или забрава, опрощение или отмъщение за подлостта и жестокостите, за раболепието и подчинеността при диктатурата? Въпроси, които вълнуват всички, съпричастни на промените през последните тридесетина години, поднесени през кръгозора на едно дете, чрез магичната дарба на бабата да твори добро там, където я посято само злото.
Адриана Петкова
(откъс)
В средата на поляната има два реда клетки, направени са от опъната върху стоманени тръби телена мрежа и са повдигнати на наколни крака, сякаш висят половин метър над снега. В клетките отвесно бягат в кръг лисици, отново и отново се удрят в мрежата, тичат нагоре към тавана на клетката, все едно летят, устремът им ги носи до горната мрежа така, че после, едва спуснали се до задната телена стена, тутакси хукват към предната, неспирно, много, много бързо.
Противна и зашеметяваща гледка, стоя, гледам ги, заобиколена от тропот на метал и остър мирис на лисича урина, лисиците като че ли не ме забелязват, продължават да тичат, отново и отново в кръг, всичките петдесет, всичките сто.
Знам какво е това. Ферма за лисици, на кожената фабрика е, и тя е собственост на бащата на Иван.
Усещам, че ме виждат, нито една не се спира, но всички мен гледат, как стоя между двата реда клетки в анцуг, натъпкан в червени три четвърти чорапи.
Поглеждам през телената мрежа, козината на лапите на лисиците е сива и разрошена, виждам ноктите им, как драпат през дупките на мрежата, изглежда, че бягат все по-бързо и по-бързо, тракането на металната мрежа се усилва.
Стоя между клетките, гледам катинарите в долния край на вратичките им, големи са и черни, хващам и дръпвам най-близкия, не се помръдва, само студенината му попива в ръкавицата ми. Не се отказвам, отново го издърпвам, навеждам се, бъркам в снега, търся нещо, с което мога да го разбия. В ръката ми попада един клон, изтеглям го от снега, удрям с него катинара, черният, приличен на главня клон се счупва, продължавам да удрям катинара с дебелата му част, без резултат.
Клонът пада от ръката ми, катинарът е непокътнат, черен, студен. Тихо е, не знам кога лисиците са се спрели, но сега всички стоят с муцунки, притиснати в телената мрежа, гледат ме, нито една не помръдва.
Пристъпвам назад, стоя, усещам как по лицето ми се стичат сълзи. Искам да говоря, искам да кажа нещо на лисиците, искам да им обещая, че ще се върна, ще се върна и ще ги освободя, но от гърлото ми не се отронва нито звук.
Обръщам се, сълзите оставят по кожата ми ледени дири. Не мога да си тръгна, няма да ги оставя затворени тук.
Между дърветата нещо помръдва, поглеждам, няма нищо, но все пак отивам там. Спирам, една птичка излетява от клоните, за миг съзирам проблясък в синьо, когато обръщам глава натам, виждам сред дърветата нещо като сграда, хуквам към нея.
Дори не е сграда, само бронираният камион за шлака, стои насред една поляна, на него още са вледенилите се венци и цветя от погребението, ковчезите, отрупани със сняг, също са на платформата му.
Отивам дотам, вратата на шофьорската кабина е отворена. Тук сигурно има кутия с инструменти или някой гаечен ключ, или поне тръба или нещо, което ползват при смяна на гумите. Когато се качвам, виждам, че седалката наистина е пълна с инструменти, едни върху други са нахвърляни железни тръби, търнокопи, лопати, лостове.
Измъквам един лост и един търнокоп, търнокопът слагам на рамо, бързо се връщам при клетките.
Лисиците пак тичат в кръг, после се спират, гледат.
Спирам се пред една клетка, вдигам търнокопа, удрям катинара, не го улучвам, само разкъсвам телената мрежа, още един път удрям, главата на търнокопа съвсем преминава мрежата. Когато я изтеглям, мрежата се извива, лисицата изскача от образувалата се дупка, аз вече съм при следващата клетка, подред разбивам клетките, една след друга, успявам да улуча и един катинар, изпуска искра, но не се счупва, не ме интересува, продължавам да удрям.
Не знам колко време трябва да е минало, докато накрая разбивам и последната клетка, китките ме болят, ръцете ме болят, раменете ме болят, но не ме е еня, няма значение, нищо няма значение.
Задъхвам се, отпускам тежката част на търнокопа, пускам и дръжката му, накланя се, пада в снега. Тогава забелязвам, че всички лисици стоят под клетките, в мръсния утъпкан сняг, и ме гледат.
Плескам с ръкавиците с две ръце, изджафквам им.
Лисиците изведнъж хукват, побягват около мен в кръг, приличат на голям червен водовъртеж, стоя и ги гледам, после се завъртам на пети, разтварям ръце, затварям очи и започвам и аз да се въртя в кръг, отново и отново, при това по-бързо, отколкото те бягат наоколо ми, изкрещявам колкото ми глас държи, с пълни гърди, рокля от лисица! От това те се разпръскват, виждам как под лапите им се вдига снежен прах, побягват между дърветата. Спирам и гледам как гората ги поглъща, оставям се шеметът да ме олюлява насам-натам.
♦ ♦ ♦
Дьорд Драгоман е ярка фигура в съвременната унгарска литература, световната си слава дължи на втория си роман „Белият цар“ (2005), познат и на българските читатели. Литературните му успехи започват с “Книга за опустошението” (2002), а „Клада“ (2014), който сега предлагаме на любезния читател, е третият му монументален роман. Автор е на сборника с разкази „Хор от лъвове“ (2015), превежда художествена литература от английски език, занимава се с литературна и филмова критика. Роден е през 1973 г. в Търгу Муреш (Марошвашархей), Румъния. Семейството му се преселва да живее постоянно в Унгария през 1988 г. Възпитаник е на Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“, завършва английска филология, защитава докторат по филологически науки, за писателската си дейност е носител на няколко унгарски и международни престижни награди. По романа „Белият цар“, смятан за шедьовър на унгарската литература в световен мащаб, е изготвен и игрален филм, британска продукция. Произведенията на Дьорд Драгоман са преведени на над тридесет езика.
Всички характеристики
| Категории | Книги и учебници Книги Световна проза |
|---|---|
| Автор | Дьорд Драгоман |
| Издателство | Ерго |
| Година | 2017 |
| Издание | Мека корица |
| Брой страници | 424 |
| Вид продукт | Романи |
| Жанрове | Драма, Исторически |
| Колекция | Модерна европейска проза (Ерго) |
| Език | Български |
|---|---|
| Националност | Унгарска |
| Размер на продукта | 20 x 14.5 x 2.5 cm |
| Баркод | 9786197392159 |
| ISBN | 9786197392159 |
| Размер на опаковката | 20 x 2.5 x 14 cm |
| Домът на офертите | Книжарница |
| Тегло | 0.515 kg |
Издателство за българска и преводна художествена литература и публицистика, основано през 2002 г. Сред авторите ни са както антични писатели и класици като Плутарх, Еврипид, Марсел Пруст, Райнер Мария Рилке, Максим Горки, Стефан Цвайг, Арсений Тарковски, Осип Манделщам, така и съвременни автори като Даниела Фишерова, Дулсе Мария Кардозо, Палми Ранчев, Радослав Петкович, Гергана Пожарски, Еманюел Пагано, Ина Вълчанова, Бранимир Събев. Предизвикателство за нас е да удовлетворим читателския вкус чрез квинтесенцията на родната и европейската литература.
За книгите с любов! е нашият девиз.
