Вечната българска класика: Казаларската царица

„Казаларската царица“ на Иван Вазов е считан от някои за първият български любовен роман. Романът е ориентиран най-вече към скъсването на човека с патриархалното съзнание и обръщането му навътре към самия себе си със собствените му проблеми и вълнения. ‌

„Тя щеше да гръмне първите куршуми в главата му отзад с думите: „Умри, звяр!”, а можеше и съвсем да не каже нищо. Тя се плашеше само да не изгуби смелост в последния миг, който настъпяше след няколко мига, и стискаше по-силно оръжието, да опита твърдостта на десницата си. И тя усети, че бе твърда. 

Ох, как сега й се виждаше лека, дори сладка смъртта! Няколко минути може би я деляха от вечността, от престола на бога – тя сега вярваше в бога, – бога милостивият и праведният, който не щеше да погледне на нея с очите на человеците, а с божествената си и неизчерпаемата благост към нейното окаянство и велико дело на справедливост. Той щеше да прости, защото беше много любила и страдала, защото само един той можеше да има тоя върховен героизъм – да не прокълне от кръста си мъчителите си, да ги не порази там с едно само помисляне. Той беше божествен!

А тя беше слаба жена, направена от грешна човешка плът, с душа изжадняла за отмъщение, което едничко я задържаше още на света.”