Канела

Осем години след онази зима, в която всичко ухаеше на „Канела“, култовата стихосбирка на Елин Рахнев се завръща при читателите, благодарение на издателство „ICU“.

И сега, както и през 2008-ма, имаме нужда от поезия, която ни вади от обичайното живеене, залива ни с купеста тъга и ни превръща в „дистрибутори на винилово щастие“. Книжното тяло е все така красиво и изящно, благодарение на оригиналните графики на Кольо К., който сигурно продължава да пътешества с небесното си такси, развял все същия копринен шал „сред кипнали зелени облаци, с тъмни очила за залези и изгреви“. Корицата е обновена и стилна. А думите и емоциите... Е, това преценете сами:

Канела 2 

Правя опити за поезия само в много краен случай. Когато кръвното ми
налягане се е омесило с птиците. И нямам елементарна концепция за
живота си. Всъщност само тогава правя разлика между хората. Само
тогава те ме различават. Това е едно особено състояние. Това е когато
съм се разложил сред фонемите на есента. Когато съм окончателно зависим
от всичките ти очертания. Когато мога да изпиша четиристотин страници
за прашеца по миглите ти. И още толкова за трептенето им.

Това състояние трудно може да се обясни. Правих толкова безсмислени
опити до днес. Пръсна ми се фонтанелата от опити. Влизах в медицината
от опити. Не съм се усмихвал толкова години от опити. Само малки хора
с големи вечери ми се подсмиваха. Правиха си майтап. Превиваха се на
две от майтап. Толкова много майтап под небето. Всъщност само когато
не ми се живее правя опити за поезия. Само тогава мога да изложа миглите
ти в уфици. Или да анонсирам трептенето им пред ценители.

Това състояние не е естетическа категория. Не е ортега и гасет. Не е в
процепите на библиотеките. Няма нищо общо с художествено-творческата
интелигенция. Това просто е естественото ми състояние. Това е чувството
ми за хумор. Това са стомашните ми сокове от бакарди и от бира. Това е,
когато плаках с години затворен в рахманинов. Когато се раздробиха
слепоочията ми от музика. И мълчах. Строшен от целия свят. Дрогиран от
тъга по всичко. Славей на смъртта. Постер на организма й.

Само когато не знам на кой свят съм правя опити за поезия. Тогава имам
необходимост да бъда бертолучи на миглите ти. Да снимам трептенето им на
кинолента. Това е най-великият сценарий, който съм чел. Това е гауди привечер.
Това е барселона-реал мадрид на ноу камп сектор 5. Това е ранният пикасо,
късният гоген. Това е когато направих кръвното си налягане по теб. Когато
придобих наркотична зависимост от очертанията ти. Когато започнах много
прилежно да изучавам географията на сълзата ти урок по урок.

Но аз наистина не знам на кой свят съм. Просто имаме глобални различия със
света. Суб-различия. Пост-различия. Изкарва ме извън контекста. Кара ме да се чувствам
като субект в субекта. Като анорексик в реклама за кренвирши. Като
вятър в стая. Може би затова правя опити за поезия. Единствената възможност
да изкарам още ден-два. Последна възможност да бъда следобеден чай по рамото
ти. Това състояние не може да се обясни. Всяко негово тълкуване би ме изплюло
в медицината. Би ме направило амаркорд на медицината.

Всъщност трептенето на миглите ти е най-естественият край на поезията. Това е
финишът на поезията. Това е началото на всичко останало. Това е ъпгрейдване на
арта. Това е арт. Това е избрано от бертолучи, от антониони, от останалите. Това е
неоспорим факт. Това съм аз – историк, летописец на трептенето им. Нищо друго.
Нямам амбиции за нищо друго. Това напълно ме задоволява. Изцяло е в контекста
на мечтите ми. Изцяло определя бъдещите ми творчески търсения. Изцяло ме прави
независим от света. От цялостната му доктрина.

♦  ♦  ♦

Роден на 3 юли 1968 година в София, Елин Рахнев завършва Специална педагогика в Софийския университет и режисура при професор Крикор Азарян. Работил е като журналист, драматург на различни театри, включително Народен театър „Иван Вазов“, където създава „Театър на последния етаж“. Основател и сценарист на телевизионни предавания за култура, с авторски рубрики в електронни и печатни медии. Автор е на четири стихосбирки: „Съществувам“ (ИК „Участие“, Стара Загора, 1993), „Развяване на минзухара“ („Свободно поетическо общество“, 1995), „Октомври“ (ИК „Павлина Никифорова“, 1999) и „Канела“ (ИК „Факел“, 2008). Както и на пиесите „Боб“, „Флобер“, „Прозорецът на Йонеско“, „Кукувицата“, „Фенове“, „Маршрутка“, „Тест“, „Любов“ и „Свалячи“. Негови пиеси и стихотворения са публикувани на повече от 20 езика. Едноименната приказна адаптация по пиесата му „Кукувицата“ е публикувана от ICU с красиви илюстрации на Андрей Кулев и Ася Кованова. Носител е на множество награди за поезия и драматургия, между които първа награда на конкурса за поезия „Веселин Ханчев“ и наградата „Иван Николов“, две награди „Икар“ и „Аскеер“.