Камъчета от луната. Разкази

„В деня, в който решила, че трябва да умре, баба Мелания казала на съпруга си, че никога не го е обичала...“ Така започва най-дълбокият разказ от сборника „Камъчета от луната“ на Павел Нодари – „Костовица“. Сюжетът на разказа е прост: Потомствената каракачанска магьосница Мелания решава (точно така, взема еднолично решение) да умре чрез гладуване и се изповядва на мъжа си бай Коста как с магии е поддържала у него илюзията, че е обичан, докато в същото време е искала смъртта му. В първото някак успява – бай Коста шестдесет и пет години вярва, че е обичан, но във второто – не. Въпреки магиите, той остава жив и стои в затвора по-кратко от желаното от нея. Историята нямаше да бъде нищо особено, ако не пораждаше въпроса, който всички ние пропускаме да си зададем, когато насочваме неправилно енергията си, а именно: Защо Мелания насочва усилията си към средството, а не към целта. А целта е Страхил – богаташки син, с когото тя не може да бъде. Този занаят, който тя твърди, че умее до съвършенство („Булката от каруцата сваляха заради мене. За мъж през планини и реки магии съм правила.“), тя използва не за да омагьоса Страхил, а за да държи бай Коста като параван на тази връзка и в същото време далеч от себе си. И тук е необяснимото – защо? Може би не вярва в Страхил, може би не вярва в себе си, може би не вярва в живота и активното действие и се задоволява с пасивния акт на магията, която даже няма волята да насочи пряко към желанието си, а го прави по заобиколни пътища... Магията като метафора на енергията, която влагаме в безсмисленото, в средството, в приблизителното... Единственото действено решение на Мелания е това, да умре – там тя не прави магии, а действа. Дали искаме нещо, можем да разберем само по това, дали сме го постигнали. Ако не сме го постигнали, значи не сме го искали достатъчно, значи изобщо не сме го искали. Силен разказ, даващ много материал за разсъждения. Във всяка добра литература има силни образи и аз ги търся. В този сборник това е Костовица – една объркана душа, която има сили само да умре, но не и да понася живота.
Какви други разкази има в този сборник? Най-различни, но всички са за избора и отговорността към собствения живот. Героите много често се опитват да се освободят от тази отговорност, да я прехвърлят на друг, понякога и на самото писане, но накрая пак се изправят пред нея. Камъчетата от луната като символ на този заместител на живот – спомени, писма, отразена светлина на един възможен живот, с който героите ограбват истинския си. „Агнесе, любов и грях мой“, казва героят от едноименния разказ, с който започва сборникът. Недовършеният роман за живот отпреди трийсет години изведнъж се разпада и героят се вижда принуден да изживее настоящето, защото без настояще миналото не е нищо повече от надгробен паметник, от камъчета кехлибар в джобчето на портфейл, подарен преди много години („Адажио в кутия за мечти“). Но дори когато изживява настоящето, героят отново е с поглед, вперен в луната, този път в бъдещето – докато целува Олга, в представите му тя вече е минало, крадецът на предмети и илюзорно щастие Игор му нашепва мефистофелски това. Или докато цъфтят лилиите на Перу, героят вече е във времето, когато те ще са увехнали... Камъчетата от луната като символ на самото творчество, което хербаризира живота ни – такъв, какъвто е бил или какъвто искаме да бъде, но не и като настояще, от което подобно на Мелания правим магии, за да избягаме – като пишем, като четем („Разкажи ми кой съм“). Сякаш можем да се видим само в миналото и в бъдещето, но никога като това, което сме сега, сякаш някой друг трябва да ни каже кои сме, макар да не искаме да сме тези, за които ни мислят.
„Камъчета от луната“ наистина е сборник разкази, но тези разкази са така преплетени един с друг, въпреки че нямат сюжетна връзка, че накрая човек остава с усещането, че е прочел роман. 27 напълно различни разказа, но така организирани, че сякаш излизат от една история, без реално да е една. Което показва чудото на изкуството да използва духа не само на думите, но и на цели разкази, за да разкаже само една история.
Горещо препоръчвам сборника, но не започвайте с „Костовица“, независимо че аз започнах с него. Насладете се на самата конструкция и оставете авторът да ви води от един разказ към друг, защото точно тази разходка доближава сборника до единството на романа, макар да запазва самостоятелността на отделните разкази.