Изповед. Ако човек живее, той все в нещо вярва

Лев Толстой – роден с благородническо потекло, осиротял рано, взел участие в Кримската война, пожънал нечуван писателски успех с романите „Война и мир“ и „Ана Каренина“ и с други литературни текстове – преживява пълен духовен крах на 51-годишна възраст.

По време на този срив именитият руски класик поглежда назад към живота си и го определя като „безсмислено зло“.

Между страниците на „Изповед“ Толстой запаметява своето вътрешно обръщане в пълно отрицание на досегашните си ценности. Есето утвърждава за пръв път основните принципи на новия Толстоев светоглед, които ще бъдат неуморно повтаряни през следващите десетилетия. То позволява на читателите да сe потопят в объркания свят на един от великите умове в човешката история, но и да изплуват оттам, сякаш преродени. И готови за нов живот.

„Живях така близо две години и у мен се извърши преврат, който се готвеше отдавна и чиито заченки винаги са били у мен. Случи се това, че животът на нашия кръг, на богатите и учените, не само ми опротивя, но и загуби всякакъв смисъл. Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него. Докато действията на трудещия се народ, творящ живота, ми се видяха като единственото истинско нещо. И разбрах, че смисълът, който се придава на този живот, е истината; и аз го приех.“