Изчезването на Есме Ленъкс

От авторката на „Ръката, която първа пое моята“

Единбург през 30-те години на ХХ век. Семейство Ленъкс има проблеми с по-малката си дъщеря. Есме е пряма, неконвенционална и непрекъснато предизвиква доброто общество. Дори Кити, обичната сестра на Есме, започва да губи търпение. Нещо трябва да се направи.

Години по-късно в същия град млада жена на име Айрис Локхарт получава писмо, което я информира, че има пралеля в психиатрична клиника и че предстои тя да бъде изписана оттам.

Айрис никога не е чувала за Есме Ленъкс, а единственият човек, който би трябвало да знае повече, баба й Кити, е твърде отнесена в собствените си спомени, за да отговори на въпросите на внучката си. Какво ли е направила Есме, за да я затворят за цял живот в лудница? И как е възможно човек да бъде така напълно заличен от семейната история?

“Есме... затваря уста, стиска гърло, сключва ръце и прави нещото, което е овладяла до съвършенство. Нейният специалитет. Изпада в отсъствие, прави така, че да изчезне. Дами и господа, моля, вижте. Изключително важно е да стоите напълно неподвижно. Дори самото дишане може да напомни, че сте тук, така че само много кратко, много плитко дишане. Точно толкова, колкото да останете живи.”