Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет. Гротески и арабески

Новото попълнение на Колекция "Върхове"на издателство "Изток-Запад" е са избрани творби на класика Едгар Алън По. Смятан от мнозина за родоначалник, на детективския жанр, а също и за основоположник на бъдещот развитие на научната фантастика.

Мрачен за едни, потискащ за други, просто голям за трети, Едгар Алан По пленява по собствен, често екстравагантен начин със своя тъмен романтизъм и нерядко абсурдната си ирония.

Прекрасно оформеното издание отново е с изключителните илюстрации на Петър Станимиров, чието име е вече запазена марка на поредицата.

В томът са включени единствения завършен роман на писателя "Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет"и сборникът "Гротески и арабески".

Историята на младия Артър Гордън Пим, който се качва на борда на китоловен кораб, наречен Грампус (Grampus) започва като стандартно вълшебно приключение в морето, но с развитието си се поддава все по-трудно на класификация.

Многобройните приключения и злополуки на Пим минават през разбиването на кораба, бунт и канибализъм преди да е спасен от екипажа на Джейн Гай. На борда на плавателния съд Пим и моряк на име Дирк Питърс продължават своите пътешествия на юг. Достигайки до земя, тя се натъкват на чернокожи туземци преди да успеят отново да избягат към океана.

"Историята на Артър Гордън Пим" става влиятелна творба, особено за Херман Мелвил и Жул Верн, който дори пише продължение.

"Гротески и арабески"включва 9 мрачни разказа на По. Тук ще откриете:

• Месмерическо откровение
• Откраднатото писмо
• Сърце на издайник
• Черният котарак
• Крушението на ашъровия дом
• Бурето с амонтилядо
• Ангелът на удивителното. Екстраваганца
• Скокльо, или осемте оковани орангутана
• Уилям Уилсън.

Откъс от книгата

Историята на Артър Гордън Пим

Огъстъс безспорно бе имал съвсем основателни съображения, за да иска да остана в скривалището, и аз направих хиляди догадки за какво може да са били те, но не успях да измисля нищо, което да даде удовлетворително разрешение на загадката. Тъкмо след като се върнах от последното пътешествие до изхода, преди особеното поведение на Тигър да промени насоката на вниманието ми, бях твърдо решил да викам, докато на всяка цена ме чуят на борда, а при неуспех да си пробия път през най-долната палуба. Чувствах се наполовина сигурен, че в краен случай ще мога да постигна една от тези цели, и от това добивах смелост (която иначе не бих имал) да понасям несгодите на положението си. Обаче няколкото думи, които успях да прочета, ме лишиха от тези последни възможности и едва сега за пръв път почувствах изцяло злощастието си. В пристъп на отчаяние се проснах отново на дюшека и в продължение на около едно денонощие лежах в някакъв унес, като само от време на време имах проблясъци на разума и паметта.

Накрая отново се надигнах и се заех да размишлявам за ужасите, които ме обкръжаваха. Някак щях да преживея още двайсет и четири часа без вода – по-дълго нямаше да издържа. През първите дни от затварянето с охота употребявах възбудителните питиета, с които Огъстъс ме беше снабдил, но те само засилваха треската, без ни най-малко да утоляват жаждата ми. Останал ми беше около един джил , и то силен кайсиев ликьор, който не понасях. Надениците бяха погълнати до една, от свинския бут имаше само парченце, а всички сухари освен част от един бяха изядени от Тигър. Като допълнение към цялото ми нещастие открих, че с всеки изминал миг главоболието ми се засилва, а с него и подобията на халюцинации, които повече или по-малко ми бяха донесли страдания, когато заспах пръвия път. От няколко часа дишах ужасно мъчително, а сега всяко вдишване се придружаваше от крайно болезнени спазми в гръдния кош. Но имаше още един друг, много по-различен повод за безпокойство и именно той така ме тревожеше и плашеше, че стана главната причина, която ме накара с усилие да изляза от унеса си върху дюшека. Това беше поведението на кучето.

За пръв път забелязах промяна в поведението му при последния опит, когато разтривах фосфор по хартията. Точно тогава кучето отърка нос в ръката ми и леко изръмжа, но аз бях твърде развълнуван, за да му обърна внимание. Не след дълго, както си спомняте, се тръшнах на дюшека и изпаднах в нещо като летаргия. После някакъв своеобразен съскащ звук стигна до ушите ми и установих, че го издава Тигър: явно в състояние на прекалено силна възбуда се задъхваше и хриптеше, а зениците му светеха свирепо в мрака. Заговорих му, той ми отвърна с глух вой и после млъкна. След малко отново изпаднах в унес, от който бях изваден по същия начин. Това се повтори три-четири пъти, докато накрая държанието му така ме изплаши, че съвсем се събудих. Кучето беше легнало близо до входа на сандъка, ръмжеше застрашително, макар и съвсем тихо, и тракаше със зъби, сякаш имаше гърчове. Напълно бях уверен, че липсата на вода или задушният въздух на трюма го бяха подлудили, и направо се чудех какво да предприема. Не можех и да си помисля да го убия и все пак това изглеждаше абсолютно необходимо за сигурността ми. Ясно чувствах, че очите му са приковани в мен със смъртна враждебност, и очаквах всеки момент да скочи върху мен. Накрая не можех повече да понасям това ужасно положение и реших на всяка цена да изляза от сандъка и да премахна кучето, ако съпротивата му наложеше да го сторя. За да се измъкна, трябваше да мина точно над тялото му, а Тигър изглежда вече предусещаше намерението ми – изправи се на предни лапи (забелязах го по изместването на погледа в очите му) и ясно се видя как всичките му зъби блеснаха. Взех със себе си остатъците от кожата на свинския бут, бутилката с ликьор, както и един голям нож, оставен ми от Огъстъс, загърнах се плътно в плаща и се придвижих към изхода на сандъка. Едва бях направил крачка, и кучето със свирепо ръмжене се хвърли към гърлото ми. Цялата тежест на тялото му се стовари върху дясното ми рамо и аз се свлякох наляво, а разгневеното животно ме прескочи. Паднах по колене, заравяйки глава в одеялата, и точно това ме защити от второто бясно нападение, при което почувствах как острите зъби яростно се забиват във вълнения плат, който обвиваше врата ми – за щастие, без да успеят да го пробият. Сега обаче лежах под кучето – още малко, и щях изцяло да бъда в негова власт. Отчаянието ми даде сила, надигнах се смело, отърсих се грубо от Тигър и повлякох одеялата от дюшека. Метнах ги отгоре му и преди то да се освободи от тях, се промъкнах през вратата и успях да я затворя, за да не може да ме преследва. В борбата обаче бях принуден да изпусна парченцето от бута и запасът ми от провизии се свеждаше до един-единствен джил ликьор. Когато осъзнах това, ме обзеха онези пристъпи на своенравие, в които, предполагам, изпадат разглезените деца при подобни случаи – вдигнах бутилката до устата си, пресуших я до дъно и я захвърлих сърдито на пода.

Едва ехото от трясъка беше замряло, когато чух някой да произнася името ми с настойчив, но тих глас, идващ откъм кърмата. Стана така неочаквано и породеното от това в мен чувство бе толкова силно, че напразно се мъчех да отговоря. Напълно загубих ума и дума и ужасен, че приятелят ми може да реши, че съм умрял, и да се върне, без да се опита да ме намери, се изправих сред щайгите близо до вратата на сандъка. Треперех конвулсивно, задъхвах се и се мъчех да изрека нещо. И да имаше сричка, която да съдържа смисъла на хиляди думи, нямаше да мога да я произнеса. Сред вехториите някъде пред мен се чу как нещо леко се раздвижи. След малко шумът взе да затихва. Ще забравя ли някога чувствата си в този момент? Той си отиваше – моят приятел, моят другар, от когото имах право да очаквам толкова много, си отиваше, изоставяше ме – вече си беше отишъл! Оставяше ме да загина като клетник, да издъхна в най-ужасната и отвратителна тъмница, когато само една дума – една малка сричка – можеше да ме спаси, а точно нея, тази малка сричка, не можех да изрека! Сигурен съм, че почувствах повече от хиляди пъти агонията на самата смърт. Главата ми се замая, страшно ми призля и аз паднах върху края на сандъка, при което ножът се изтърси от пояса на панталоните ми и изтрополя на пода. Едва ли и най-прекрасната мелодия е прозвучавала някога така сладко за слуха ми! С най-голямо безпокойство се ослушах, за да установя въздействието от шума върху Огъстъс – защото знаех, че човекът, който викаше името ми, не можеше да бъде друг. За миг всичко утихна. Най-сетне чух „Артър“, изречено шепнешком, крайно колебливо. Събудената надежда възвърна изведнъж способността ми да говоря и аз вече виках, колкото глас имах:

– Огъстъс! О, Огъстъс!

– Шт, за Бога, мълчи! – отговори той с треперещ от вълнение глас. – Сега ще дойда при теб, само да си пробия път през трюма.

Уилям Уилсън

В този разказ ще се нарека Уилям Уилсън. Не бива истинското ми име да опетнява белия лист пред мен. То вече породи предостатъчно презрение, страх и ненавист. Нима гневните ветрове не разнесоха нечуваното му безчестие до най-далечните кътчета на света? О, най-жалка от всички отрепки! Не си ли отдавна мъртъв за света? За почестите, за цветята, за благородните стремежи? Нe тегне ли завинаги облак, плътен, тъмен и безкраен, между твоите надежди и небето?

Ако можех нямаше да описвам тук последните години на неизразимо страдание, на непростими престъпления. Това бяха години на внезапно падение и задачата ми сега е да обясня откъде тръгна то. Хората обикновено стигат до безчестието постепенно. А от мен цялата добродетелност се смъкна за миг като плащ. От сравнително баналните грехове преминах с великанска крачка в престъпления, по-страшни от тези на Хелиогабал *. Каква съдба – злото изчезна също така мигновено след едно-единствено събитие, затова проявете снизходителност към мен, докато разказвам. Смъртта приближава и сянката, която върви пред нея, смекчи душата ми. Докато крача през тъмната долина, копнея за съчувствие – едва не казах за съжаление – от моите събратя. Бих искал да повярват, че донякъде бях роб на обстоятелства, над които човек няма власт. Бих искал в подробностите, които ще разкажа, да потърсят сред пустинята от грехове макар и малък оазис на предопределеност. Бих искал да признаят, а те не биха могли да не го сторят, че макар и преди да е имало голямо изкушение, досега никой не е бил така изкушаван и със сигурност не е стигал до такова падение. Дали затова и никога никой не е страдал така? Дали всъщност не съм живял в сън? И дали сега не умирам като жертва на ужаса и загадката на най-необузданото въображение?

Потомък съм на род, прочут с богатото си въображение и лесно възпламенимия нрав, и в ранното ми детство по всичко личеше, че напълно съм наследил семейния характер. С течение на годините той ставаше все по-откроен и в много случаи пораждаше сериозни безпокойства у приятелите ми и несъмнено ми вредеше. Растях своенравен, пристрастен към безумни прищевки, жертва на неуправляеми пориви. Глупави и обременени с природни недъзи, сродни с моите, родителите ми можеха само да наблюдават злите наклонности, характерни за мен. Техните немощни и зле насочени усилия завършиха с пълен провал и, разбира се, с моята пълна победа. Оттам насетне гласът ми беше закон в семейството и във възраст, в която малко деца са захвърлили проходилката, бях оставен на собствената си воля и във всичко, с изключение на името, се превърнах в господар на действията си.

Най-ранните ми спомени от ученичеството са свързани с голяма начупена елизабетинска къща в обвито в мъгла английско селце с безброй гигантски чепати дървета и изключително старинни къщи. Това вековно селище наистина бе приказно място, което носеше покой на духа. Дори и сега във въображението си усещам освежителния хлад на сенчестите улици, вдъхвам аромата на хилядите храсти и наново тръпна от смътна радост при дълбокия глух звън на църковната камбана, която на всеки час прорязва с мрачен и внезапен тътен застиналата мъгла, в която се извисява заспала осеяната с готически орнаменти камбанария.

Може би незначителните спомени за училището и тогавашните ми тревоги сега ми носят повече радост, отколкото мога да изпитам от каквото и да било. Стигнал до дълбините на страданието – уви, съвсем реално, – надявам се да ми бъде простено, че търся утеха, колкото и слаба и нетрайна да е, в няколко несвързани подробности. Нещо повече, тези съвсем банални и дори смехотворни сами по себе си подробности във въображението ми придобиват допълнителна значимост, понеже са свързани с времето и мястото, където получих първите неясни предупреждения за участта, която по-късно ме застигна с такава неумолимост. Нека да си спомня.

Както казах, къщата беше стара и с неправилни очертания. Имението бе широко, опасано с висока дебела тухлена стена, измазана с хоросан, отгоре с натрошени стъкла. Това почти затворническо укрепление представляваше границите на царството ни; отвъд надничахме три пъти седмично – веднъж всяка събота следобед, когато, придружени от двама помощник-учители, можехме да се разходим за кратко из околните поля, и два пъти в неделя, когато ни отвеждаха все така под строй на сутрешната и на вечерната служба в една от селските църкви. В нея пастор беше директорът на училището. С каква дълбока почуда и недоумение го гледах от пейката в дъното, докато бавно и достолепно се качваше на амвона. Нима бе възможно този достопочтен човек със скромно благо изражение, с толкова блестящи и надиплени църковни одежди, с така грижливо напудрена бухнала перука да е същият онзи, който допреди малко с кисела физиономия и мърляви дрехи прилагаше с пръчка в ръка драконовските правила в училището? О, колосален парадокс, прекалено чудовищен, за да се реши!

В един ъгъл на масивната стена мрачно се извисяваше още по-масивна порта, покрита с гвоздеи и увенчана с остри железни шипове. Какво дълбоко страхопочитание будеше! Отваряше се само за трите редовни излизания и влизания, които вече споменах. Тогава във всяко проскърцване на могъщите ѝ панти ние откривахме огромна тайнственост – повод за сериозни разговори и за още по-сериозни размисли.