Името

Носител на наградата Хеликон 2012 за нова българска художествена проза

„Името“ е книга, вдъхновена от вълнуващата приказка, че руската принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски император, оцеляла след разстрела в подземията на Екатеринбург, е живяла в България. Но само вдъхновена - нищо повече. Остава само въпросът: "Какво би било, ако..."

Защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място - адът е време. А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и възможни сънища - като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш.

Христо Карастоянов

♦ ♦ ♦

Христо Карастоянов e роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Работил е като редактор във вестници, като драматург и директор на Държавния куклен театър в Ямбол, и др. Сега е пенсионер. Завършил е Пловдивския университет, специалност български език и литература. През 1981 година дебютира с белетристичния сборник „Пропукан асфалт”. Автор е на 31 самостоятелни книги (като тази бройка включва и последващите издания, както и електронните книги). През последните 15 години е автор на издателство „Жанет 45”. Романът му „Аутопия: другият път към ада” беше един от петте нови български романа, номиниран в първото издание на конкурса на фондация „Вик” (2003). Печелил е наградата на Корпорация „Развитие” за непубликуван роман („Смъртта е за предпочитане”), наградата на СБП за документалистика, („Записки по исторически наивизъм”), наградата „Златен ланец” за разказ на годината в конкурса на вестник „Труд”, наградата „Чудомир” за хумористичен разказ и др. През 2012 година в берлинското издателство „Дитрих” излезе трилогията му „Кукувича прежда” (Teufelszwirn, Roman in drei Büchern), а през декември същата година романът „Името” му донесе и наградата „Хеликон”. Същата награда спечели и романът „Една и съща нощ” (2014); общо седем негови книги са номинирани за „Орлето на Хеликон”. За книгата „Една и съща нощ” Христо Карастоянов стана носител на наградата „Дъбът на Пенчо” (2014) и Националната награда „Елиас Канети” (2015). В края на 2016 излезе от печат новия му роман „Послепис”. По негови разкази е заснет игрален филм: „Следвай ме” (2003) на режисьора Дочо Боджаков. Известен е и като публист – негови статии са публикувани в много български политически и литературни вестници и списания. Женен, има син и внуци. Живее в Ямбол.