И замирисва на море

‌Освен оригиналните текстове на стихотворенията, по които композиторът Стефан Димитров създаде през последните десетилетия знаменити български песни, книгата съдържа и част от творбите на Георги Борисов, които критиците наричат ”класически“. Но не само защото от първия до последния ред на поетичното си творчество авторът остава верен на класическия стих и орфическото песенно начало, а заради това, че стиховете му не се подчиняват на времето. 

По този повод Васил Балев, редакторът на книгата, пределно строг в подбора си, пише: ”Не мога да се сетя за друг поет в съвременната българска литература, който да притежава толкова белези за несъвременност. И най-парадоксалното е, че именно това прави Георги Борисов настоящ, категоричен и характерен. Някак – извънвремеви. Изумлението от близостта на словото при него е така голямо, че самите думи започват да звучат като манифест на самите себе си. В сюжетната нишка потръпва митът. Точно преброените срички на неговата стихийност говорят за безкомпромисен перфекционизъм. Той просто така се е родил – ако не пише по своя си начин, светът му ще потъне в мрак. Само в един негов текст са наблъскани толкова смисъл и звук, колкото други автори не успяват да кондензират в цяла стихосбирка.“

Не по-малко взискателен от редактора към съдържанието и композицията на новата си книга е и самият автор. На въпроса защо не е включил в нея някои от програмните си ”морски“ стихотворения или повече от непубликуваните си досега, той отговаря: ”Защото освен голямо – както Чехов определя морето – то е дълбоко и солено. И мирише на всеки от нас“.

Марин Бодаков за Георги Борисов 

Ако той не е на колене пред хората, винаги е бил на колене пред поезията. И ѝ е помагал да се изправи (по руски маниер). В тази книга, с привидно лекомислено заглавие, ме ужаси натрапчивата тематизация на смъртта. ”И замирисва на смърт“ е тайното заглавие на тази тънка и брутална книга. Винаги съм се удивлявал на способността на Борисов да вижда замаха и отсечените жестове на вехтозаветността в нашия актуален свят. Неговата работа е първозданното. Нищо и всичко влизат в ръкопашен бой в тези стихотворения. Стихотворения, които са пръв братовчед на поезията на Борис Христов, но без нейната утешителна милувка. Стихотворения, които са заразени от усещането на Атанас Далчев за витаеща празнота, с която се налага да се справим, но при Борисов се мярва и една загадъчна баладична жилка. Могъща работа: леко погнусена и от света и хората му, обидена, категорична, аутистична, катастрофична… Сещам се за един критик, който изобщо не ползва прилагателни, за да не би времето да го опровергае. Аз не мисля за себе си – и в случая хич не ме е страх от суперлативите. Борисов не е моят поет, но безспорно е голям, много голям поет.