Хроника на една предизвестена смърт

В интервю за „Гасета де Куба“ през 1988 г. Габриел Гарсия Маркес казва: „Неведнъж съм казвал, че книгата, която ми е донесла най-голямо удовлетворение, е „Няма кой да пише на полковника“. Но след публикуването на „Хроника на една предизвестена смърт“ съм заявявал много пъти, че тя е най-добрата ми книга.“

Още с излизането си през 1981 г. „Хроника на една предизвестена смърт“ на световноизвестния колумбиец вдига голям шум. По две причини – заради небивалия тираж на книгата, издадена едновременно в Испания, Колумбия, Мексико и Аржентина, и заради нарушеното от писателя литературно мълчание, обявено в знак на протест срещу кървавата диктатура на Пиночет.

„Хроника на една предизвестена смърт“ е битов роман. Но не точно. Той е и криминален роман. Но не точно. Също и психологически роман. Но не точно. И социален роман. Но не точно. И всичките тези неща едновременно.

И преди, и след излизането на творбата авторът често е говорил за замисъла си и за неговото осъществяване. В книгата диалог „Мирис на гуаява“ на Плинио Апулейо Сото например Гарсия Маркес пояснява, че е чакал трийсет години, преди да напише този роман, защото „… когато това се случи, през 1951 г., фактите ме заинтригуваха не като материал за роман, а за репортаж. Но този жанр бе слабо познат по онова време в Колумбия, а аз бях провинциален журналист в местен вестник, който надали щеше да се заинтересува от случая. … Истината е, че темата не ме завладя, докато не открих, след като го обмислях дълги години, онова, което ми се струва главното – че двамата убийци не са искали да извършат престъплението и са направили всичко възможно някой да ги спре, но не са успели. В крайна сметка това е единственото наистина ново нещо, което се съдържа в тази драма, иначе доста обикновена за Латинска Америка. Другата причина за отлагането беше от структурен характер. Всъщност историята свършва почти двайсет и пет години по-късно, когато съпругът се връща при отблъснатата съпруга, но за мен винаги е било ясно, че краят на книгата трябва да представлява подробно описание на престъплението. Решението бе да вмъкна разказвач – за пръв път това съм аз самият, – който да може да се разхожда както иска напред-назад в структурното време на романа. Или, след трийсет години открих нещо, което много често ние, писателите, забравяме: че най-добрата литературна формула винаги е истината…“

Преводът от испански е на Емилия Юлзари, проверен изцяло и поправен от нея, където е било необходимо, специално за настоящото ново издание. Редактор е Лъчезар Минчев.