Хайка за вълци

Ново красиво издание на романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци“.

„Хайка за вълци“ е драматична родова сага, в която съдбите на няколко семейства се преплитат с жаждата за власт, пари и отмъщение.

Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят.

В заснежената гора край едно село неколцина мъже тръгват на хайка за вълци. Но дивите създания не са тяхната основна цел – дошло е време за разчистване на стари сметки и дълго трупана ненавист. Възелът, в който са завързани съдбите им, ще бъде разплетен с един последен изстрел.

Години преди това, в края на Втората световна война, светът се е обърнал – с новата комунистическа власт идват огромни промени. Цената, която някои ще платят за издигането си, е висока. Други ще изцапат ръцете си с кръв и ще въвлекат семействата си във водовъртеж от страст, омраза и алчност, които ще бележат цели поколения. Непосилно е да простиш по тия земи на страдания.

Откъс

На София, малката ми дъщеря, която може вече да казва татко.

ПО ОНОВА ВРЕМЕ ПРОЦЕСЪТ на тъй наречената индустриална миграция бе завършил успешно и в моето село останаха на доизживяване само възрастни и престарели хора. Най-младите бяха над петдесет, тъй че и процесът на ражданията бе приключил успешно. От седем години в селото се бе родило едно дете, на тракториста, и той бе преселник. През есента детето ходило на училище в централното село с автобуса на тамошното ТКЗС, който сутрин минавал да взема деца и от други две съседни села. Откак хвана големият студ, автобусът не се отбивал да взема детето, защото до централното село нямаше още асфалтов път, а по черния, затрупан със сняг и скован в поледица, не можеше да се движи какво да е превозно средство. По тази причина, между другото, и аз не успях да се измъкна от селото цели десет дни.

Случаят с детето на тракториста бе станал общоселска тема, та когато една неделна утрин отидох в хоремага (навярно си спомняте, че преди години в нашите селища имаше едни такива многообещаващи богоугодни заведения – хотел, ресторант, магазин, – които си останаха най-обикновени кръчми), мъжете пак разговаряха за него. Бяха ми разказвали не знам колко пъти за това дете, но и сега трябваше да изслушам историята от край до край и разбира се, да се изкажа по въпроса. Казах това, което всички бяха казвали от месец насам, а именно, че от една страна, училищните власти в централното село са виновни, задето не изпращат автобуса за детето, а от друга страна пък, не са виновни, защото автобусът не може да се движи в такава поледица.

– Разбирам, че работата е заплетена – викаше разпалено трактористът, – ама от туй по-топло не ми става. Искам детето си да уча, човек да го направя и туйто!

Между другото, започна и комката на домашните вина, на която бях поканен. В края на декември вината се избистрят и нашенци имаха обичай да донасят по едно шише в кръчмата, за да чуят мнението на другите за качествата на „домашното производство“. Бай Трендо Мангъра на бърза ръка постави чаши на масата и с професионална сръчност разля първото шише на равни части. Откак го помня, той бе кръчмар и си остана кръчмар въпреки превратностите на времето. Когато се основаваше кооперативното стопанство, се поде някакъв въздържателски почин за затваряне на кръчмите, та поискаха да го хванат на друга работа, но той се изплъзна и изчезна за няколко години. Отишъл в друго село, а оттам в града и отворил кръчма срещу градската касапница. Най-добрите му и постоянни клиенти били касапите, все нахакани мъже и заклети пиячи. Били седем души и пристигали рано-рано, преди изгрев-слънце. Обръщали на крак по едно-две юзчета и ръмжели: „Ммм-ъх, изгори ми душата, пущината!“. Мангъра оставял от вечерта в юзчетата вода да се измирисват, а сутрин ги напълвал с ракия и ги нареждал на тезгяха да пести времето на касапите. Една сутрин се позабавил нещо в склада, а като се върнал, гледа – ония се наредили на тезгяха, надигат юзчетата с чиста водица, тръскат глави и хвалят ракията: „Тоз път от най-силната си налял!“. Оттогава Мангъра нито веднъж не им налял ракия, а те нито веднъж, в продължение на цяла година, не разбрали, че пият вода.