Дванайсет странстващи разказа

Дванайсетте разказа в тази книга написах през последните осемнадесет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионен сериал. Друг разказах преди петнайсет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е е писателският порок.

Идеята ми хрумна в началото на седемдесетте години от един пророчески сън, след като бях живял 5 години в Барселона. Сънувах, че присъствам на собственото си погребение - прав, сред група приятели, облечени в официални траурни дрехи, но обзети от празнично настроение. Всички изглеждахме щастливи, че сме заедно, и най-вече аз от прекрасната възможност, която смъртта ми предоставяше - да се събера с моите приятели от Латинска Америка, най-старите и най-близките приятели, които не бях виждал отдавна. В края на церемонията, когато започнаха да се разотиват, понечих да си тръгна и аз, но един от тях хладно и недвусмислено ми даде да разбера, че за мен празникът бе приключил, "Само ти не можеш да си идеш" - рече ми той. Едва тогава разбрах, че да умреш означава никога повече да не бъдеш с приятелите си.

Не знам защо изтълкувах този показателен сън като осъзнаване на собствената ми личност и реших, че това е добро начало да опиша необикновените преживявания на латиноамериканците в Европа. Това откритие ме вдъхнови, защото наскоро бях завършил "Есента на патриарха" - най-трудното ми рисково начинание - и не знаех с какво да се захвана.

Винаги съм мислел, че всеки нов вариант на един разказ е по-добър от предишния. Как да разбера кой да бъде последният? Това е тайната на занаята, която не се подчинява на законите на интелекта, а на тайнството на инстинктите, както готвачката знае кога супата й е готова. Във всеки случай няма да ги прочета пак, както не съм го направил никога с останалите си книги, от страх да не се разколебая. За щастие, ако тези дванайсет странстващи разказа свършат в кошчето за боклук, биха били спокойни, като че се завръщат вкъщи.

Габриел Гарсия Маркес, Картахена де Индиас, април 1992