Дълбока вода

Използвайки инструментите на класическото криминале, Патриша Хайсмит изгражда зряла психологическа драма.

В романа на Патриша Хайсмит фасадата на живота от щатските предградия постепенно се срива и отдолу лъсват грозният облик на фалша и кривият силует на лицемерието.

„Дълбока вода“ е класика в най-чистия и честен смисъл на понятието – книга, която е провокирала тогава, но провокира и днес, която изпреварва времето си и води до обособяването на собствен поджанр, и която е вдъхновила няколко екранизации, последната от които е дело на иконичния режисьор Ейдриън Лайн („Девет седмици и половина“, „Фатално привличане“ и „Лолита“) и е с участието на Бен Афлек и Ана де Армас.

Бракът на Вик и Мелинда отдавна е проформа. Отношенията им са хладни, съжителството им е рутинно, а любовта е атрофирала. Двамата обаче поддържат изкуствения имидж на щастливо семейство, като игнорират темата за развода, за да си спестят досадата на бюрокрацията и хорските одумки.

Зад привидното брачно щастие се крият фатални намерения

Нужна е обаче някаква промяна. Нещо трябва да се случи… и нещо ще се случи. За Мелинда жребият е привидно лесен – тя получава картбланш да си ляга с когото пожелае, докато Вик ще трябва да се бори с ревността, която се засилва с всеки ден все повече и повече… докато внезапно напрежението не се покачи дотолкова, че да провокира най-фаталната от всички фатални теми: темата за убийството.

1.
Вик не танцуваше, но не по причините, поради които повечето мъже не танцуват. Той не танцуваше просто защото жена му обичаше да танцува. Това обяснение бе твърде повърхностно и не можеше да заблуди дори самия него, макар да му хрумваше всеки път, когато видеше Мелинда да танцува – тя изглеждаше толкова глупаво, че човек изпитваше неудобство да танцува.

Смътно си даваше сметка, че от време на време Мелинда изниква в зрителното му поле, но само защото привичното усещане за физическата ѝ близост го караше да я разпознава сред останалите. Надигна бавно чашата уиски с вода и отпи.

Седеше прегърбен, с безизразно лице, на кръглата тапицирана скамейка в основата на подпорната стълбищна колона у семейство Мелър, наблюдаваше постоянно менящата се картина на танцуващите и си мислеше как, като се върне довечера вкъщи, ще отиде да погледне кутиите с билки в гаража и ще провери дали напръстничетата са покарали. Сега отглеждаше няколко вида билки и за да усили уханието, потискаше растежа им, лишавайки ги наполовина от нормална слънчева светлина и вода. Всеки ден в един часа, когато се прибираше вкъщи за обяд, изнасяше кутиите на слънце и ги внасяше обратно в гаража в три, когато се връщаше в печатницата.

Виктор Ван Алън беше трийсет и шест годишен, малко под среден ръст, по-скоро леко набит и закръглен, отколкото дебел, с рунтави кестеняви вежди над невинните сини очи. Кестенявата му коса беше права, ниско подстригана, гъста и остра като веждите. Имаше неголеми, плътни устни, обикновено присвити в десния ъгъл, от което лицето му изглеждаше непоколебимо, а може и насмешливо, зависи как го приемеше човек. Именно устните придаваха някаква двусмисленост на изражението му (по тях можеше да се прочете и язвителност), защото сините му очи – големи, умни, невъзмутими – ни най-малко не подсказваха какво мисли и чувства.