Човекът, който търси (юбилейно издание)

Сборникът включва шестнадесет разказа, написани по време на златните години на жанра, но звучащи съвременно и днес. Ако обичаш фантастичното и загадъчното. Ако не си загубил приключенския си дух и до днес. Ако детската ти мечта да откриваш нови светове не е погинала. Това е твоята книга!

(Откъс)

Въпреки седемте печата
Антон Дончев

Планетата беше мъртва. По-точно казано – тя беше умряла. Още по-точно казано – тя беше убита.
Стотици години земните звездолети скитаха между слънчевите системи на галактиката, слизаха на планетите и диреха живот. Имаше ледове, лава, пясъци и тук-таме жалки гъби и лишеи. Хората оставаха самотни. Най-сетне ракетните сонди донесоха данни, че на третата планета от слънчева система 03437 може би има живот. Два земни звездолета тръгнаха по опасните пътеки на вселената, за да достигнат далечната планета. Единият от тях влезе в постоянна орбита около нея и спусна ракети разузнавачи.

Но планетата беше вече умряла. Допреди няколко години висши животни населявали планините, полята и водите ?. Сега скелетите им – да, скелети като на земни животни, със земно устройство и земен състав – лежаха на гигантски бели клади, разхвърляни по планетата. И последната искрица живот беше изтляла в кладите. Космическа катастрофа? Неочаквано увеличение на активността на местното слънце? Радиоактивно излъчване от недрата на планетата?

Животните бяха избити. И то не с лъчи, газове или дори с куршуми, а от незнайни зверове, които бяха оставили по скелетите следи от зъбите и ноктите си – огромни челюсти и великански лапи. Но никъде не се намери скелетът на звяра.

Първите дни хората от Земята се криеха в машините. После излязоха, в ръце с лъчевите пистолети. Предпазливостта изглеждаше излишна. Морето плискаше бяла пяна върху зелените брегове, вятърът шумеше във върховете на високите дървета, безкрайни степи жълтееха под слънцето. Никакъв живот.
Хората чакаха своите другари от втория звездолет и бродеха на тройки по планетата. Съсредоточени и сериозни изглеждаха техните лица, като на хора, които вървят през гробище. Пред всички групи стоеше една задача – да се търсят дири от разумен живот.
Човекът седеше на ръба на стръмна речна долина, с лице към слънцето. Единият му другар беше някъде зад гърба му, върху хълма, който владееше над долината. Вторият му другар се катереше по насрещния склон, за да надникне в пещерите, които му се сториха наредени в квадрат.

Човекът държеше лицето си вдигнато нагоре, но следеше другаря си изпод спуснатите клепки. Ръката му лежеше върху лъчевия пистолет, затоплен от слънцето.

Той видя как от дупката на крачка от другаря му изскочи някакъв триножник, приличен на статив за фотоапарат. Поиска да извика, но не отвори уста, защото разбра, че викът му ще се изгуби в рева на потока. Когато вдигна лъчевия пистолет, гърбът на приятеля му изведнъж дойде пред него, увеличен от оптическия прицел. Преди човекът да мръдне пистолета, в светлия кръг на лещата влезе триножникът. Ясно се виждаше острието на чука, носен от паяшките крака. И все тъй пределно, кошмарно ясно – със спектрални отблясъци на стъкло по ръбовете – Човекът видя как триножникът стовари чука в тила на приятеля му. Лещата на прицела остана празна.

Човекът отпусна ръце. Като парцалена кукла по склона насреща се търкаляше дребният труп на другия човек. И застана на брега на потока по гръб, с разперени ръце. 

Слънце. Шум на вода, която тече.

Няколко думи от издателя

Публикуван за първи път през 1964 г. от издателство „Народна младеж“, сборникът „Човекът, който търси“ е жалонно произведение за българската фантастика. Аз лично го прочетох през 1967 г. и то ме накара да чета и издавам фантастика и до днес. Кocмичecки пoлeти, cрeщи c цивилизaции oт други плaнeти и нaучни зaгaдки нa нaшeтo врeмe – тoвa ca тeмитe нa прoизвeдeниятa, пoмecтeни в тази книга. Какво му трябва повече на едно момче. Фантастиката като жанр не дава отговори. Тя задава въпроси, което я прави любим жанр не само на подрастващите, а на мислещите и търсещи читатели, незагубили приключенското у себе си, без значение на каква възраст са.

Най-хубавото на сборника е, че разказите звучат съвременно и днес, а това говори много за достойнствата им. С удоволствие продължаваме традицията освен нови книги и нови автори да отдаваме дължимото и да преиздаваме някои „стари“ книги. Стари, но златни.
Приятно четене на един дъх!

д-р Йордан Антовиздател