Натюрморт с мъже

Три дузини съвременни разкази, разделени тематично, които ще ви заведат в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото.

В първата част Менискусът на истината героите попадат в непривични ситуации и успяват да се доберат до техни си мъдрости. Какво става, ако пътуваш като бедняк из Франция, ако синът на новобогаташ е отвлечен от въображаеми извънземни, ако един полиглот и един сенсей решат да не играят по правилата, ако един съдия сметне, че светът не трябва да се тласка към правилност, а за разумът на болен от Алцхаймер същия този свят отдавна е загубил логика и още и още ситуции, в които героите владеят висшето военно изкуство да са непредвидими.

Във втората част Долу в отразеното небе властват същности отвъд ежедневието, героите се стремят да дадат най-доброто от себе си, а резултатът ... е, той винаги е под хоризонта на очакванията им. В тези разкази има момичета готови да забременят за един бас, един затворник, който винаги е невинен, емигрант, гмурнал се в Сохо, райтър, който мисли, че надписите му имат трансцедентална стойност, група инопланетяни в тела на овце, изпратени с препоръчително писмо до епископа и още запомнящи се герои.

В разказите от третата част Не това, не така властва експлозивният хумор. Там брутално смешни сили си играят с родилка, която е национален секс символ, кулинарен вагабонт, мечтаещ за блюда от плацента, двама шведи попаднали при янките, мъж, сдобил се с чисто нова жена след трансплантация, нощна труженичка с добро сърце и други истории, в които хуморът е остър, като да се порежеш на стъкло.

Харесвам ироничната проза на Любомир Николов, чета я с раздвоено внимание – и като читател, и като писател, който също се опитва да разказва по подобен, иронично-хумористичен начин. Резултатът - от всяка негова книга имам любима история: “Цоглавец” от “Въжеиграчът Карой” и “Слънчев бряг – код жълто” от едноименния сборник. Сигурен съм, че между страниците на тази книга е скрит и вашият следващ любим разказ, а може би и не само един. 
Михаил Вешим

Разказите на Любомир Николов са странни, разноцветни, изпълнени с приятна ленивост и най-вече – лишени от клишета. В тях, слава Богу, не дрънчи с ръждясали пранги призракът на комунизма, нито дебеловрати мутри оставят кървави петна по килима. С присъщия си черен хумор Любо пише за неща, които озадачават, смело пъхайки ръце в подмолите на въображението. Той създава истории с онази непосилна лекота, с която децата се усмихват щастливи в съня си. 
Аглика Георгиева, журналист

Увлекателни разкази за лудостта като прелест, за меланхолията като мотиватор и за бъдещето като абсурд.Любомир Николов е един от най-оригиналните и забавни разказвачи в последните години, освен това е проблемно ориентиран автор, който се интересува както от основите на битието, така и от тайните коридори в него. 
Васил Георгиев 

Откъс от книгата

Долу, в отразеното небе

Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа. Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той подреждаше мислите си в една спираловидна логика, която можеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето є стоически грееше под напора на смесени чувства.

В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Културата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните паралелки. Тъй като тази програма в същината си не се променяше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе простото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна организация на взаимодействието“*

Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създаде такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.

Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.

– Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказателствата? – извика един от залата. Критикът продължи, без да го удостои с внимание.

– Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.

– Млък да чуем! – каза му някой.

– Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.

– Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се вижда, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори...

– Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокойствието.

– Я млък! – скараха му се пак.

Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:

– Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да разбират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.

– Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.

– Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и запазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отгоре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигофрени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се вижте всички. Кога преди залите са миришели на мърша и клозет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?

В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говорещия близък. Загледаха го уважително, с универсалното изражение на слепци, слушащи Вагнер.

– Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са получавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфемизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.

– Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.

– Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма коктейли, има само вино.

Експертът от Образованието също си тръгна. Той проиграваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето например, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и ѝ каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“.

* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко