Здрач

"Здрач" е историята на една невъзможна любов. История, изпълнена с много приключения и опасности. История за приятелство. История за игра на живот и смърт.

Бела Суон винаги е била различна и никога от популярните. Но когато се премества във Форкс, нещата се променят. Тя се превръща в център на вниманието, а нейното е привлечено от мистериозния и нечовешки красив Едуард Кълън и неговото семейство. Едуард обаче пази страшна тайна, а разкриването й ще доведе до редица опасности, битка на живот и смърт, нови приятелства и една невероятно силна, изпепеляваща любов.

И точно тогава, седнала на масата, опитвайки се да водя разговор със седмина любопитни непознати, ги видях за първи път.

Седяха в един ъгъл на залата, възможно най-далеко от мен. Бяха петима. Не разговаряха, нито пък се хранеха, макар пред всеки да имаше пълен поднос с храна. Нито пък ме зяпаха, както повечето останали ученици. Така че бе безопасно да ги гледам, без да се опасявам, че ще срещна чифт прекомерно заинтригувани очи. Но не това привлече и задържа вниманието ми.

Въобще не си приличаха. От трите момчета едното бе едро - с мускули като на професионален културист, с тъмна къдрава коса. Вторият бе по-висок, по-слаб, но все пак мускулест, с тъмноруса коса. Третият бе висок, не толкова масивен, с рошава, бронзова на цвят коса. Имаше по-момчешки вид от останалите двама, които приличаха по-скоро на студенти или дори на преподаватели, отколкото на ученици.

Момичетата бяха пълната им противоположност. Високата бе изваяна като статуя. Имаше великолепна фигура като от корицата на спортно списание, посветено на бански костюми. Беше от онези момичета, които карат самочувствието на всички останали наоколо да повехне само с присъствието си. Косата й бе златиста и леко се виеше до средата на гърба й. Дребното момиче бе като самодива, изключително слаба, с дребни черти. Косата й бе наситеночерна, късо подстригана и стърчеше във всички посоки.

И въпреки това бяха абсолютно еднакви. До един имаха тебеширенобяла кожа, по-бледа и от най-бледите ученици в този лишен от слънцето град. По-бледа от моята, албиноската. До един бяха с много тъмни очи, въпреки различния цвят на косата. А под тези очи лежаха тъмни сенки - с лилави оттенъци, като синини. Сякаш до един страдаха от безсъние или се възстановяваха от операция на носа. Макар че носовете им, и въобще всичките им черти, бяха напълно правилни, съвършени, като изрисувани.

Но не затова не можех да откъсна очи...