Led Zeppelin, Чехов, Чайковски, Мерил Стрийп, Джефри Юдженидис, Мая Плисецкая са творци на различни епохи и изкуства, но могат да бъдат обединени по това, че работите им се целят право в сърцата ни и доста често улучват, защото умеят майсторски да предадат всяка история, с която се захванат.
Начините да разкажеш една история са многобройни. Начините да го направиш добре – също. Струва ми се, че сме стигнали до етапа, в който смесването на изкуствата има предимството да впечатлява освен с художествени качества (ако ги има) и с елемента на изненадата.
Такъв за мен беше случаят със „Земя на синовете“ – роман, чийто автор е художник. Историята е на върха на молива му и той я рисува. Метафорите са сведени до минимум. Репликите имат второстепенна роля, те са своеобразен фон, който допълва значението на картините.
Графичен роман, постапокалиптична антиутопия с изключително логичен избор на изразни средства, мотивиран от същността на разказа.
Джипи ни праща във времето след края на света, който познаваме. Там думи като обич, ласка, милост, мечта, човечност, добро са забранени, защото са или ненужни, или необясними, а четенето е загуба на време.
Но новият свят още е млад и синовете все още имат бащи, които помнят предишната епоха, могат да четат и пишат и знаят значението на абстрактните съществителни.
Героите на Джипи са родители, които искат да направят децата си корави, за да имат шанс да оцелеят, и деца, които са безкрайно гневни заради невъзможността да изразят своите чувства. Срещаме също и шайка безсловесни зверове, които почитат новото божество на кухите глави, пълните стомаси и празните страници. Книгата, по която не е писано, е тяхната библия.
Но дневникът на един обикновен човешки живот съдържа цялото познание, за което всеки копнее. Дали ще попадне в ръцете на правилния човек? Какво ще бъде въздействието на думите върху тези, които ги разчетат.
Синовете може би ще научат, че не е задължително този, който те прегръща, да ти мисли доброто, а този, който те бие – злото. И без да знаят какво е надежда, тя ще покълне в сърцата им.
Сцени и настроения се сменят с шеметна бързина. Демонстрации на привързаност в малките детайли на рисунките са умело пресъздадени и правят пътуването ни в този свят една идея по-малко плашещо. Дали нещо човешко се е запазило в него? Дали трябва да знаеш имената на чувствата, за да ги изпитваш?
„Земя на синовете“ въздейства изключително силно на емоционално ниво чрез почти незабележими детайли, погледи, щрихи, и провокира множество въпроси за същността на човешката природа. Не пропускайте това неочаквано, задъхващо приключение във времето след края на всичко, което познаваме.
Остави коментар