В България расте силна и достойна писателска общност
Здравка Евтимова е автор на разкази и романи, публикувани в над 20 страни, сред които САЩ, Великобритания, Гърция, Канада, Израел, Италия, Китай и др. Носител е на редица литературни награди и международни отличия, а през 2019 г. получава Националната литературна награда „Христо Г. Данов” за цялостен принос към българската духовност.
Кое е истинското „богатство” за един писател и какво отличава стойностната история, Ozone разговаря със Здравка Евтимова по повод Световния ден на книгата.
На 23 април честваме Световния ден на книгата. Коя е характеристиката, която трябва да има една стойностна история, за да отличи книгата сред останалите? Каква е съставката, която прави книгата качествена и успешна?
Стойностната книга успява да съхрани епохата която описва, успява да вложи в думите живота, магията, тъгата и щастието на хората, които живеят в историята. Винаги съм си мислила за мисълта на Джек Лондон – „За да е безсмъртно едно произведение, то трябва да обезсмърти епохата, която описва.” Точно това прави една книга силна и могъща.
Тя успява да направи човечеството по-човечно утре.
Може ли да отличите такива истории и книги днес?
Книгите, които помагат на младите хора да бъдат по-смели, да не се огъват – това са истинските книги в българската литература. Те са пропити с много истина и правдивост. Докосвам се до много вдъхновяващи истории, защото имам голямата възможност да работя с млади автори и таланти заради конкурсите, на които журирам и преподавателската си дейност в СУ. Затова мога да кажа, че в България расте силна и достойна писателска общност, която ще постави страната ни на световната културна карта.
В последната Ви книга „Луничави разкази” обединявате 20 разказа, които пишете в продължение на 3 години.
Какво в битието и живота ви замисля, вдъхновява и следователно кара да го пренесете върху белия лист?
Много често това е някоя фраза, която достига до слуха ми. Понякога чувам гневни реплики на непознати хора. Начинът, по който човек изразява нещо се вклинява в ума ми като светкавица.
Също така, когато се прибирам късно вечер обичам да минавам през различни маршрути и често гледам осветените прозорци на блоковете. Зад тях не се виждат хора, но за мен те разказват различни истории. Обичам да вървя под дъжда, случва се да подгизна, но тогава се раждат едни от най-красивите истории. Сякаш дъжда ми ги носи.
В други случаи, просто се появява мисъл в главата ми, която няма нищо общо с обкръжаващата ме обстановка или ситуация, в която се намирам. Случвало ми се е да съм пропускала спирката, на която трябва да сляза от влака заради такива мисли.
Понякога в главата ми ври от истории, които ако не ги напиша ще ме разболеят.
Как избирате на коя от всички истории да дадете живот на страниците?
Тази, която ми горчи най-много и ме смазва. Ако я задържа в себе си тя се превръща в болест, но когато я напиша сякаш прогонвам лошото и от мен и от хората, които живеят в тази история.
Често ми се случва някой приятел да ми каже да му напиша щастлив разказ, защото го преследва невървой.
Затова когато ми се случи нещо весело и хубаво, сядам и пиша разказ като не спирам да си мисля за този човек. Наивно вярвам, че това ще подобри всекидневието му и този невървой ще си тръгне от него. Понякога се случва.
Книгите ви често събират „обикновени хора и истории”. Къде можем да открием щастието днес?
Щастието е там, където човек усеща, че притежава стойност, че носи сила и е оценен.
За мен щастието е синоним на осъществения талант.
Когато човек живее с мисълта, че носи сила в себе си, която ще му помогне да не бъде стъпкван и командван, той е щастлив.
За мен всеки човек има талант – и този, който създава музика, и този който може да поправи автомобила ни и този, който само с усмивка може да ни накара да забравим лошия ден. Дълбоко съжалявам злобните и завистливи хора, защото те са стъпкали таланта си и не са му дали възможност да се развие. Надявам се злобата да напусне човека, за да може той да се съсредоточи върху силната страна, която му е дала природата.
Преподавате творческо писане в Софийски университет, където имате възможност да срещате много млади хора. Жив ли е интересът към литературата, към думите, към книгата у младото поколение? Какво виждате срещу вас, когато преподавате?
За мое голямо учудване интересът на студентите от програмата „Преводач-редактор” в Софийски университет е много висок. От своя страна се опитвам да ги запозная със съветите, които великите прозаици като Стайбек, Мопасан, Хемингуей, Чехов дават на младите писатели. Правим упражнения, които се практикуват във водещи университети в САЩ, които да ги стимулират.
Запознавам ги с различни подходи за изграждане на истории, разделям ги на екипи, които да създават паралелно разказ по предварително подаден абзац, след което назначаваме редколегия, тя анализира и откроява силните страни на разказа, откриваме бисерите в него и надграждаме. В тези мигове усещам как от грейналите им погледи сякаш въздухът се стопля. За мен тези часове на работа с тях са часове на щастие.
Защото когато срещнеш талант се чувстваш окрилен. Имам щастието да усещам духовните криле, които ми подаряват тези хора, защото вярвам в таланта им и искам те да направят утрешната българска литература много силна и да докажат, че България е ковачница на млади литературни таланти.
Кои са темите и събитията, които вълнуват младите, правещи първите си стъпки в литературата?
Това са онези неща, които ги препъват във всекидневието, които се опитват да ги поставят в безизходица, но това което винаги ми е давало надежда е, че в разказите им „безизходицата” е временно явление.
Българският млад писател не признава оковата като средство за подтискане.
Напротив, той разрушава оковите и от метала може да създаде ракетен двигател. Прави ви ми впечатление, че изпитват афинитет към приказните елементи, виждам, че не е изчезнало детското желание за вълшебство. То е средство да станем по-големи реалисти, които опитват да победят и надскочат пошлостта и неграмотността.
Това правят и студентите ми – осъзнават, че когато запазят силата си и са уверени в себе си, ще победят пошлостта.
Мога да кажа с две ръце на сърцето, че в нашата страна има много талантливи хора, които се надявам да продължат да пишат. Въпреки че богат писател едва ли има, силно вярвам, че не банковата сметка е това, което писането им носи. То ще им носи много приятели и обичта на хората, които са били докоснати от думите и историята. И това ще им носи много повече богатство от голяма банкова сметка.
Коя е последната книга, която ви впечатли и вдъхнови?
Напоследък слушам много аудиокниги. Последната, която дълбоко ме докосна е Разказът на прислужницата на Маргарет Атууд Това е смазващ роман, който същевременно изгражда сила у човека. По същия начин, както ковачът удря нагорещеното желязо, за да му придаде форма, това прави и тази книга. Тя е роман-скалпер, който разрязва болната тъкан, отстранява лошото и човек оздравява.
Бихте ли препоръчали три книги на читателите ни, които по някакъв начин са оставили траен отпечатък у вас?
В последно време чета много разкази и поезия.
Силно препоръчвам разказите на Радослав Бимбалов – Млък. Разкази.
Наскоро прочетох на Чехов – Степ – книга, която е безкрайна по своята красота, остава трайно в кръвта ти.
Препоръчвам всичко на Уилям Фокнър, последно останах впечатлена от As I lay dying
Както и „Добър човек е трудно да намериш“ (A Good Man Is Hard to Find) на Фланъри О’Конър, която считам също за книга скалпел, която те разсича и изтръгва страхът и съмнението от теб.
Leave a Comment