По повод скорошното излизане на български език на един от най-важните жанрови романи в историята на литературата ви предлагаме да се отправите на кратко, но обогатяващо пътуване назад във времето – Слави Ганев, преводачът на класическия и скандален роман Монахът на Матю Грегъри Луис, ще ви поведе от древността към настоящето, за да опознаете страховития хорър и вдъхновяващата фантастика, чрез които човешкото въображение не спира да бъде провокирано дори днес.
Съдържание:
От Гилгамеш до Елада
Ужасът се среща като чувство още в изкуството на Древна Елада и дори в по-стари цивилизации. Днес, поне що се отнася до дебрите на литературата, ние го познаваме като самостоятелен жанр, в който творят автори като Стивън Кинг, Клайв Баркър, Дан Симънс и много други. Корените на научната фантастика пък се проследяват още в Епоса за Гилгамеш, написан върху каменни плочи на шумерски през XVIII в. пр. Хр. и цял куп фолклорни произведения от Древността и Средновековието. Жанрът обаче избуява в края на XVIII и целия XIX в. – този път сл. Хр.
Само че това не е било винаги така. През ранните месеци на 2016 г. в България за първи път беше бял свят вижда едно от най-революционните произведения в историята на литературата – Монахът на английския писател Матю Луис. Нововъведенията, създадени от младия автор преди малко повече от два века, се оказват катализатор за скоростното развитие на изкуството на словото. Едно от достиженията на Луис е именно създаването на жанра готически ужас, който впоследствие се е развил до днешния жанр на ужаса, а също и важното му значение за обособяването на научната фантастика.
Как се стига до литературния ужас?
През 1764 г. Хорас Уолпоул създава първия готически роман – „Замъкът Отранто“. Той основава странната си история за мрачни замъци и привидения в тях на свой кошмар. Съновидението на Уолпоул било изпълнено с мрак, нелогичност и тайнственост. В нощта се издигала призрачна ръка, облечена в черна рицарска ръкавица. Както казва Стивън Кинг: „Уолпоул е като Елвис на жанра.“ Той създава уникална нова концепция за тягостна атмосфера, енигматичен злодей, порутени средновековни замъци, разсичащи небето с острите си кули. И това е всичко. Уолпоул създава атмосферата на страх. От него започва готическият романс – мрачните любовни истории, които гнетят читателите с общото чувство за плътна тъма…
Този „стил“ на Уолпоул увлича много автори през следващите години: Клара Рийвс, Ан Радклиф, Уилям Бекфорд, Жак Казот, мадам Жанлис и др. Всички така и не се осмеляват да прекрачат границата на страха. Те предпочитат да трупат напрежение, да сгъстяват мрак. „Страхът, пише Девендра Варма в своята книга „The Gothic Flame“ (1966), създава неуловимо за сетивата чувство на боязън и суеверен трепет. Очакване, предхождащо сцена на ужас.“ Именно тези сцени на ужас липсват в готическите романси, наречени още „готически страх“.
Междувременно, в континентална Европа един друг революционен творец използва съвсем различен похват. Става дума за французина маркиз Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад. Той изпада в другата крайност, разчитайки единствено на шока. Сад пропуска страха. Предпочита, вместо да губи време в трупане на напрежение, да запълва моментите между бруталните сцени на насилие и нещастие със собствените си философски разсъждения на най-различни теми.
Едва в края на XVIII в. британецът Луис прозира, че ужасът трябва да бъде краен елемент на страха. В Монахът той трупа напрежение и гнет като типичен готик, създава мрачна атмосфера като такъв, подготвя ни за кулминация на натрупания заряд – кулминация, която може да бъде само сцена на ужас. И тук, точно в този момент, той престава да бъде типичният за готиката романтик, защото за разлика от своите предшественици, прескача границата и твори ужас – една „рязка промяна в психиката, породена след като нещо смразяващо е видяно, чуто или изпитано по-друг начин, чувство, появило се, след като нещо чудовищно е осъзнато“. Така Варма описва това чувство. Луис създава и някои от типичните постулати в жанра: фигурата на антигероя и първото немъртво същество в литературата.
Готиците от старото поколение, привържениците на страха, веднага отричат нововъведението на Луис. Първа го прави Ан Радклиф в есето си „On The Supernatural In Poetry“ (1802). В него иконичната за готическия романс авторка разглежда появата на ужаса с… ужас. Изказва възмущението си, че „домашният“ ѝ жанр е родил чудовище, и осъжда остро творбата на Луис. Негодуванието на част от писателските среди и критиката обаче не успяват да попречат на новото течение. Творческите синове и дъщери на Луис постепенно изместват фокуса на читателите и готическия романс. Първата отявлена последователка на Луис е Мери Шели, която създава своя „Франкенщайн“ (1818), повлияна от Монахът; освен нея редица други бележити фигури за литературния XVIII и XIX в. като Йохан Волфганг фон Гьоте, Пърси Шели, Едгар Алън По, С. Т. Колридж и др. основават част от произведенията си на него. Ужасът постепенно започва да се отклонява от готиката и така, поне до началото на XX в., мракът доминира атмосферата в световната литература.
Ролята на Луис в утвърждаването на научната фантастика
Въпреки съществуването на научната фантастика, още в произведения, достигнали до нас от дълбока древност, бурното развитие на жанра, довело до изкристализирането му като отделно литературно явление, започва в края на XVIII в. Тогава, благодарение на Монахът, се заражда т. нар. „религиозна научна фантастика“, основаваща се на теологията, псевдонауките и фантастичното, за да даде по-късно живот на добре познатата ни днес научна фантастика.
Луис вплита в произведението си много теологични постулати. Да, главният му герой не е луд учен, но пък е побъркан сладострастен монах. Книгата е изпълнена с ритуали, а понякога дори с алхимия. За тази идея авторът на Монахът вероятно е почерпил вдъхновение от произведението на Кристофър Марлоу „Д-р Фауст“ (1589), който съставя най-известния прочит на древната общоевропейска легенда за алхимика, призовал дявола, поне до написването на „Фауст“ (1808) от Гьоте.
Енергията на жанрa Монахът предава на споменатата по-горе Шели, която влага повечето основни идеи на Луис в своя „Франкенщайн“ – една от най-важните книги за обособяването на научната фантастика. От „Монахът“ тя заема основната си идея за изначалното добро у човека и последвалата поквара, фаустианския мотив за договор с Дявола, пагубното уединение на самотника, някои сцени на насилие и трилър, дори имена на герои. Най-голямата ѝ заслуга остава именно в надграждането на религиозната научна фантастика в нещо повече, в нещо по-близко до модерния жанр…
Остави коментар