Най-интересните книги от януари и февруари

В началото на годината винаги има известно затихване след декемврийския книжен порой, има цели издателства, които пускат нови издания чак през февруари. От друга страна, през януари основно имаме време да прочетем тези, които сме си набавили около празниците. Така че ето моята следпразнична селекция, като и най-интересните от предния месец:

Тесният път към далечния север – Ричард Фланаган

Тесният път към далечния север не е лесна, нито приключенска, още по-малко военна книга. Тя е пространно осмисляне на живота и историята, с акцент на тяхната преходност и неизбежна суета. Фланаган пише разлято, обяснително, смесва смело времената, сменя темпото, с лекота захвърля една система на разказване, прехвърля се към други герои, някои проследява до края им, други изоставя далеч по-рано. Силно ме впечатли, че проследи съдбите и на някои от мъчителите от военнопленническия лагер. За разлика от при Цар Плъх на Клавел, той им дава самоличност, дава им бъдеще след войната. За някои това бъдеще е кратко, за други – десетилетно, какво да го правиш, живот.

Малкият приятел – Дона Тарт

Сюжетът на Малкият приятел наглед е мърдър мистъри, но това е доста далеч от истината. Това е роман за живота в юга, за живота на малко момиче, което трябва да се справя в свят, който не е много гостоприемен към нея след смъртта на малкото ѝ братче, когато е била още бебе. Тя расте с дистанцирана меланхолична майка, така и непреживяла трагедията, без баща (намерил е начин да живее далеч, но Тарт така и не му дава думата да се обясни), в компанията на вездесъщите си лели и в град, изпълнен с жалост към семейството ѝ – и с желание да не комуникира излишно много с тях. Тези лели са същинската черна дупка в романа – те притеглят действието около себе си всеки миг, щом влязат в страницата, изпълват ред след ред с обясненията си, спомените си (кудкудякането си), категоричността на мненията си и изобщо с пълната убеденост, че светът трябва да следва предопределения в тяхната младост ред и нищо повече. Те са и най-колоритните герои изобщо, сложни, преживели куп житейски драми личности, които живеят в крехко примирие помежду си – до момента, в който равновесието е внезапно нарушено.

Когато изпратим деня – Пиер Мейлак

Когато изпратим деня е къс топлина в мразовитата нощ. Мисля си, че сега е идеалното време да бъде четен, когато пролетно-летните дълги дни са още далеч и само се мержелеят на хоризонта – Мейлак обаче ги прави от реални по-реални. Прекрасен писател, благодаря на издателство ICU, че го направиха достъпен за българския читател. Имаме нужда и от този тип тиха, кротка проза, която у нас често се заменя с поза

Петата купа – Дан Симънс

Според мен е доста видимо, че Петата купа ще се понрави изключително много на американската – заради (само)убийството на Клоувър Адамс и участието на Хенри Джеймс в разплитането на загадкатата – и на британската публика, ясно защо. Симънс показва обичайната си изключителна ерудиция в избраната тема – неговите герои свободно обсъждат романите на Артър Конан Дойл, разнищват ги, коментират грешките в тях, ровичкат се из детайлите и в смисъла на приключенията на детектива. Същевременно Симънс плавно ни въвежда в живота в Америка в период, когато тя е изключително самодостатъчна, праволинейна и отворена към бъдещето. Всичко ври и кипи, всички са в трескаво очакване какви са следващите научни чудеса, които ще дойдат – и не остават излъгани. Същевременно той въвежда и антагонистите на прогреса – анархисти и убийци, които искат да премахнат създадения ред, избивайки държавни глави в каквото количество е нужно, за да потъне светът в хаос.

Давид и Голиат – Малкълм Гладуел

Шансовете на Голиат срещу Давид – пише историкът Робърт Дарънуенд – са като на всеки стиснал меч воин от бронзовата епоха срещу (противник) въоръжен с автоматичен пистолет четиресет и пети калибър.

Малкълм Гладуел е от авторите, които чета с голямо закъснение, но се забавлявам с него, макар още от Какво видя кучето и други приключения да си имам все пак едно наум за неизбежната склонност към “cherry picking”, когато трябва да доказваш непопулярна теза. И точно с такава започва сборника Давид и Голиат: Аутсайдери, неприспособленци и изкуството да се сражаваш с гиганти, в която Гладуел пространно доказва, че църковниците не разбират собствените си митове и векове наред папагалски повтарят поука, която просто не пасва на легендата – и тогава ще си обясните странния наглед цитат в началото.

Край до край – Стефан Стефанов

Край до край е не просто струя свеж въздух – това е буря. Мисля, че пред очите ни се развива един чудесен талант, който тепърва ще напише изключителни творби, надявам се да се пробва и с роман, отдават му се по-дългите форми без съмнение. А аз ще взема да намеря първия му сборник – Горе&Долу, пропуск е, че не съм го чел. Стефан Стефанов има огромен потенциал, а с този сборник доказва безспорно, че заслужава да бъде избран сред другите книги по рафтовете на книжарниците. И ако така наречената литературна критика у нас пропуска книги като тази, то да не се чудят защо не са в крак с времето и воплите им остават глас в пустиня.

Ние, останалите, просто живеем тук – Патрик Нес

Ние, останалите, просто живеем тук е едновременно драма, но и забава, Нес незлобливо се шегува с клишетата в тийн книгите и това е свеж полъх в иначе пълнещите се с трескава сериозност рафт след рафт с героични трилогии. Неговите книги, не само тази, са искрени, прями и говорят на езика на младите – никога няма да узнаем колко тийнове ще се спрат да не направят някоя глупост заради тях, но ще да са много, сигурен съм. Патрик просто е преживял тия проблеми и има изключителния талант да ги предаде разбираемо и забавно. Хомосексуалността, наркотиците, болестите – това не са стигми, това не са теми-табу, това са ежедневните дилеми пред безброй деца и младежи. И те са нормални в XXI век, колкото и разни нееволюирали индивиди да не са съгласни с това и да милеят за даскала с показалка в ръка, който налага ред, дисциплина и правилно вграждане на тухлите в стената.

Републиката на крадците – Скот Линч

Републиката на крадците тече, както доста често се случва във фентъзитата в последните години, на две основни нива. В едната проследяваме как Локи Ламора и Джийн отчаяно се опитват да рестартират след погрома в края на Червени морета под червени небета, а в другата, ретроспективната, най-сетне научаваме историята на голямата и трагично объркана любов между Ламора и Сабета, която така тежко му се отразява в бъдното. Да си призная, историята в миналото малко ми беше излишно поразтеглена, а и самата театралност на цялото действие бе премного бутафорна, но все пак Линч си знае работата и гарнира действието с достатъчно кръв, сложни планове, проблеми и драми, за да задържа вниманието.

Зимата идва – Гари Каспаров

Гари Каспаров е достатъчно добре познат, за да преразказвам биографията му подробно, още повече че у нас е издадена книгата му Животът като партия шах. Зимата идва. Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени разказва за живота му след шаха – в който той се превръща в едно от лицата на опозицията срещу Путин. Каспаров разказва за надеждите на 90-те години, за трудностите, за опитите рухналата икономика да бъде съживена и да започне да върши работата си. И за пречупването на гръбнака на реформите, съчетано с овластяване на близките до Кремъл олигарси. Тази история си струва да се прочете, а за разнообразие може да се гарнира и с книгата на един от тия олигарси, който изпада в немилост и не само му отнемат бизнеса, но и го хвърлят в затвора: Ходорсковски. Автобиографична книга на Михаил Ходорковски и Наталия Геворкян. Каспаров описва не само неговата участ, но и на мнозина други, които са прегазени през годините царув… президентстване на Путин.

Братовчедите от вчера – Нанси Крес

Радвам се, че такива книги излизат у нас. Фантастиката отстъпи твърде много територия на фентъзито и мисля, че е време да си го възвърне. Задават се чудесни книги в идните месеци и мога да приема Братовчедите от вчера за една бяла лястовица, която предвещава силна книжна пролет. Не ми се иска да я сравнявам с изброените горе – Нанси Крес цели да напише съвсем различна история, със съвсем различни акценти, и ако моето желание е да има чудати технологии и поне малко пуканица, то това не значи, че тя е длъжна да ги предостави. Първата и основна цел на фантастиката е да обследва човека, поставяйки го в екстремни обстоятелства, където лъсва същината му – е, в този роман това условие е изпълнено. В тоя ред на мисли сега мога да призная, че съм бил може би твърде несправедлив към Октавия Бътлър и може би все пак ще дам шанс на втората част от поредицата ѝ.

Отдел “И” – Петър Тушков

 Отдел И носи заряд, притежава потенциала да се разгърне много, много повече – и мисля, че това ще да се случи рано или късно. Петър Тушков дебютира като танк, това е, и ако на някого това не му харесва, нека застане на пътя му. Надявам се, че и тази книга няма да бъде подмината от бдителната основно за егото си литературна критика у нас, защото, също както при Край до край на Стефан Стефанов, е мощен крясък, че и у нас може да се твори вън от калъпа. И не е лошо този крясък да бъде чут, за да се раздвижат позатлачените пясъци на литературните отличия.

Лятно утро, лятна нощ – Рей Бредбъри

Лятно утро, лятна нощ е още радост. Не мога да го чета без усмивка на лицето, без да ми е хубаво, уютно, да се чувствам на място и вън от времето си. Нямам никакво желание да сумирам вкратце какво има в тези разкази, както правя обичайно, като пиша за сборници. Но това е още една шепа красиви страници, които пак събуждат в мен чуденката дали любим писател ми е Дан Симънс или именно Рей Бредбъри. Не мога да дам отговор на това точно сега, когато емоцията от книгата е толкова силна – Симънс е мащабен и стряскащо разнообразен, но Бредбъри е винаги толкова личен, толкова истински. Всяка негова история е потапяне в Дунава през лятото, вмъкване в свидни спомени, които не си давам за нищо на света. Книга за препрочитане и препреживяване. Толкова. Магиите не подлежат на дисекция.