2015 вече отмина, но още месец поне ще четем основно книгите от последния месец на годината, когато се изсипа порой от пречудесни заглавия. Нека все пак отбележим тези, които смогнах да ревюирам в Книголандия, пък в следващата равносметка ще добавя още важни:

Ще се видим там горе – Пиер Льометр

Тая книга е зейнал пресен гроб. Стряскаща, лъхаща хладина, тръпка на неудобство за читателя през цялото протежение, удължаване на минутите във вечности, а тия над 600 страници – в една вселена от болка, измама и морално падение. И успоредно – усмивки, дори забавление, макар и не с лека душа. Броени герои използва Льометр и използва до дупка това – изгражда пълнокръвни образи на противоположности, завъртяни във вихрения танц на абсурда. Ще се видим там горе е от романите-огледала, които са важни за всяко общество. Почти век след събитията, описани в книгата, част от които съвсем реални, този роман изглежда като излязъл от друга епоха, една класика, която внезапно е изникнала от някой прашасал таван. Удоволствието от четенето ѝ е и на чисто стилово ниво (за което “отговорността” е на преводача Росица Ташева), и на нивото на чалнатите събития, които Льометр оплита в интригата си.

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра – Робин Слоун

Защо избрах тази книга да излезе точно през декември, в големия сеир? Защото ми е писнало от войната за четенето на хартия или на електронен четец – едните се позовават на аромата и тактилното удоволствие, другите на удобството и лекотата в раницата. Ами прави са и двете страни – и няма място за противопоставяне. Точно в Денонощната книжарница на мистър Пенумбра Робин обединява с лекота и хартията, и дигиталното – защото е важно четенето, не носителят, чрез който то се случва. Затова и в книгата има както традиционна книжарница с рафтове, протягащи се до тавана, така и високи технологии, сложни програми и използване на огромни системни ресурси за решаване на книжни загадки. Сблъсък между минало и модерност – и от него печелят читателите.

Другата ръка – Крис Клийв

Хареса ми, че Клийв е убягнал от сантиментализма, от превръщането на едната си героиня в борец за свободи, която всесилно се разпорежда от висотата на бялата си кожа, докато благодарното нигерийско момиче стои  в нейната сянка. Двете жени са обединени от една ненавременна, но неизбежна смърт, и от едно дете, което е навлякло костюм на Батман като втора кожа, която да го защитава от света. Бялото е скрито под черното, но отдолу е пак дете с всичките му страхове в един уж безопасен и подсигурен живот. Жестокостта в някои сцена на романа не е преднамерена, а дори смекчена, за да е поносима, това поне ми е ясно. Точно това прави Другата ръка един от най-смислените романи, които са ми попадали в последно време.

Отвъд разлома – Питър Уотс

Какво ни поднася Уотс в Отвъд разлома – от Космоса до морските дълбини, от човешкото съзнание, променящо реалността, до интелигентни бури, които измитат цивилизацията от лицето на Земята… разнопосочни като сюжети разкази, но всички до един насочени към пробиване на бариери, излизане извън стандартното, разчупващи шаблона или променящи погледа към него. Разказите са разхвърляни из различни части на кариерата на Уотс и това си личи – но лично аз предпочитам човек сам да си преценява дали нещо му харесва, без изначално да знае, че е “ранна” творба или “еталон” от “зрелия” период на писателя.

Караджата – Георги Божинов

Караджата няма да буди възмущение в патриотично настроените читатели. Това е позитивно от една страна, от друга – неизбежно поставя творбата редом с твърде много други, точно това, което Калуня-каля избягваше и затова се извисяваше. Историята за четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е добре позната, възпята, изследвана и в същността си доста митологизирана, но повечето от ключовите събития през този период преминават през подобен процес. И в това няма нищо лошо, стига познаването им да не спира само до мита, който винаги влиза в коловоза на противопоставяне на крайностите, изтъкването на саможертвата и премахване на всички смущаващи и противоречащи детайли от картинката. Именно това опростяване намирам за противно – неизбежно е, съзнавам, човешкото съзнание отсява нужното и понякога дори не забелява това, което противоречи на вече изграденото му убеждение. Затова и Караджата е стойностна, защото усложнява и разбутва съградената и наглед устойчива кула на мита за двете обединени чети, които влизат на българска земя, пробиват си с бой път навътре и погиват до един малко по малко.

Кървави разкази – Александър Чакъров

Чувствам се безсилен да опиша истински тия чутовни Кървави разкази. Каквито и епитети да изсипя, ще са неспособни да опишат същинската мощ – и аз не се шегувам, че Чакъров достойно застава редом до Йовков, Хайтов и Божинов. И да, не е писал други разкази, само това е. Но в 130 странички има достатъчно. За красивата Калина, открадната от бея, и отмъщението на мъжа ѝ, поп Ристе, който губи Господа си, за да си я върне; за Таньо войвода, на когото национализират мелницата и за когото по-високо от хляба няма, затова с лекота качва бесилото; за красивата Митра, която спи с турци и е осъдена на смърт от българите, и убиецът ѝ; за малката Бодана, която трима я крадат и пазят животински за себе си, и детето, което е на всички тях; за синята пустиня, любимият ми разказ, който с последните си думи ме прониза почти физически, не мога да опиша усещането; за балканската мадона, която няма кой да нарисува… и още много.

Тихият американец – Греъм Грийн

Искрено казано, изненадах се, че Тихият американец не е издавана често у нас, както се случва с повечето модерни класики от тоя ранг. Книгата е прекрасно написана пледоария за сложността да отличиш доброто от злото и колко често те са смесени така, че няма отделяне. Защото ако главният герой, журналистът Томас Фаулър, трогва с окаяното си положение на оплетен в мрежата на войната, любовта и собствената си слабохарактерност, то същинско изумление буди образът на Олдън Пайл, наивен младеж, който прилага безкритично информацията, набавена от книги, в конфликта, който е неразбираем дори за живеещите години наред сред неговия абсурд. Грийн грижливо рисува съвършеното клише за американец – лоялен, образован, честен, изпълнителен… сляп за всичко, което противоречи на това, в което вярва. Този човек, който с истинско мускетарско благородство се бори за любовта на енигматичната Фуонг, е същият, който може да гледа разкъсаните тела на жени и деца и да мисли само за това, че обувките му са опръскани с кръв. Този човек е, както казах по-горе, бясно куче в същността си, дори да е наглед тих, вежлив, любезен и заслужаващ доверие и уважение.

Скитникът и синовете – Александър Секулов

Скитникът и синовете е красива пресечна точка между Островът и Гравьор на сънища. Това е книга за бащинството и за първата любов, за сблъсъка между поколенията и за диренето на смисъл постоянно – в небето, в морето, в жените, в децата. Може да я четете и като чисто приключение с пирати, разбира се, но това ще е само плъзгане по повърхността. Все пак на лодката БЪРБОЛЕТА са капитан Йосѝф (ударението е важно) с цяла сюрия момчурляци, сред които необщителния му син, когото изобщо не познава, след като майка му го е отвлякла на другия край на света. Лодката лети към албанския бряг, защото управлението е на самотек – по-важно е, че капитанът може да загуби на табла, а това събитие би имало катастрофични последици за неговия грижливо съграден свят на обръгнал морски вълк. Но тоя сблъсък може да се избегне – виж, атаката от албанската пиратска гемия – не.