Лятото е онова лудо време, в което си даваме обещание, че ще прочетем всички изостанали сериозни заглавия, но вместо това сякаш сами в ръцете ни влизат леки и забавни книги, кримки, трилъри и всичко друго, което ще даде удоволствие без особен труд на ленивите от жегата умове. И аз си бях планирал големи, важни книги, но не ми се получи – за сметка на това имах щастието да прочета ред чудесни книги през миналия месец – ето кои от тях подбрах сред тях, този път са повече, но много различни:
„Човек на име Уве“ – Фредерик Бакман
“Човек на име Уве” на Фредрик Бакман е още един бисер от Швеция след невероятната “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон. Уве е герой, който се запомня, който остава в читателя, защото буди цял вихър от противоречиви емоции, докато авторът с майсторство и завидно търпение рисува неговия образ в черно-бели краски, разделени от няколко десетилетия. Възрастният Уве е намръщено, досадно, заядливо, направо зло старче, което от първите страници проявява завидна мизантропия и абсолютно умение да бъде трън в задника на всички околни. Младият Уве е мълчалив, скромен, трудолюбив, честен до болка и морален до невъзможност, който си проправя с мъка път през изискващия гъвкавост живот. А между тези двама Уве лежи една жена, феерия от светлина, красота, жизненост. И болка, много болка. На възрастния Уве му предстои само едно нещо – да се самоубие бързо, чисто и ефективно, разчистил всичките си сметки. Но не така мислят новите му съседи и една проскубана котка.
„Ненагледна моя“ – Чък Паланюк
Злодеят Паланюк е отново тук, готов да сипе огън и жупел по недъзите на съвременното общество, да дълбае в люти рани, да докарва героите си до ръба на абсурда… и да ги блъска от него, запращайки ги, крещящи, в бездната на предопределената им участ. От тях той създава своите книги-криви огледала, в които гротеската е реалността – и нищо няма да остане скрито. “Ненагледна моя” е книга за абсолютните удоволствия – тези, които съвременното общество преследва с оргиастична страст. Това е книга за пълното надмощие на тялото над ума при подходяща стимулация, на превръщането на човека в ходещ/лежащ полов орган, от който струи всепоглъщаща похот, отвъд която не остава нищичко. И да, това е страхотна пародия на онова нискокачествено безумие “Петдесет нюанса сиво”, което е обида за жанра си.
„Прах от нозете“ – Елена Щерева и Николай Янков
Забавни или драматични истории от живота в Индия, която обичам да наричам с думата “необзорима” – лаишки, като човек, който само е чел за нея. Разказва се за студентите, които откриват свалките и сексуалната наслада пътем с лекциите по тантрическа философия; за красивата Джая, която не желае родителите да ѝ уредят ранен брак, но с нейния избраник май не всичко е наред; за пазителя на мечките Пунджа (много тъжен и красив разказ); за разносвача на храна, за чийто живот цял роман може да се напише – и колко простичка и вдъхновяваща философия има в него; за вменилия си почти святост джайнист и дразнещо убедения в “науката” си астролог; за влюбения, който зарязва самолета за Лондон заради любов – но това не е холивудска боза, разбира се; за един философски спор сред гмежта на гарата, докато наблизо всичко важно остава несвършено; притчата за блудния син в индийски вариант…
„Червеноризци“ – Джон Скалзи
“Червеноризци” е хибрид между вихрена приключенска фантастика с устойчива сатира към клишетата ѝ (основно тези от екранизираните ѝ версии), намесва класическо пътуване във времето с неизбежните обърквания, а накрая и с излизане извън матрицата по особен и чалнат начин, който не мога да кажа, че ми хареса твърде, но поне даваше основателен изход от цялата бъркотия, която авторът е забъркал. Разбира се, може просто да се забавлявате с този роман – но за посветените в това велико тайнство фантастиката (разбирай да си изчел безброй книги и да си изгледал поне малко по-малко филми и сериали) книгата е като образ в криво огледало, което деформира чертите, за да даде нов поглед към считаното за даденост. “Червеноризци” е и актуалният носител на “Хюго” за 2013 г., което е разбираемо предвид факта, че на Запад ценят умението за вглеждане навътре, за анализ и критика на всичко, превърнало се в стереотип – а ако е направено по забавен, не назидателен начин, още по-добре.
„Отвътре“ – Радослав Парушев
“Отвътре” е яростна сатира на действителността в медийните среди, но лесно може да бъде разгъната да покрие целия ни социум, прояден от алчност, далавери и тарикатщина. Парушев в тази книга е безукорно садистичен към цялата блатна симфония, в която живеем, сочи с пръст всички тлъсти жаби, които се ояждат с пърхащите около им насекоми-бачкатори, не се прехласва по квакането им, представяно като култура под формата на реалити-формати, чалга (далеч не само в тесния музикален смисъл), душеслабителни психолози, модни гурута и прочие. Стилът силно ми напомни на сатирата на Чък Паланюк, но съсредоточена – и следователно дълбаеща по-злобно – в нашенските си рани, които не спират да кървят, защото лейкопластът е откраднат, лекарите са емигрирали, а линейките закъсняват, дори да ги има случайно в наличност.
„Стоунър“ – Джон Уилямс
“Стоунър” е съвършеният роман за съвършено обикновен човек със съвършено нормална и скучновата за почти всички професия. Единствените криввания от праволинейността на неговия живот са в личен план, но и там няма да открием пикантерии и изровени наяве страсти, поне не в обичайния смисъл. Дори и формално в сблъсък с нормите на времето си, Уилямс превръща прегрешението на Стоунър в част от живота му, вписва го плавно в ритъма му… и там го удря здраво, защото дори и да си избегнал внимателно всички предизвикателства на времето, не можеш да избегнеш любовта. А Стоунър не е от камък, макар да напомня на такъв.
„Понякога ангели“ – Емил Тонев
Това и исторически роман за едно време, дето вече го няма, или само призрачната му сянка още броди наоколо. Но това е и личен роман, за хора, които Тонев е обичал – а знам колко трудно е да кажеш това на приятел. Той го казва, история след история, засвидетелствайки, че този живот си е струвал напълно, щом си крачил редом до хора, с които споделяте мечти, цели и… питиета, но това е само смазката на големите приятелства, не основната съставка. Емил Тонев възстановява спомени за отминалия свят на социализма, който аз познавам само дистанционно и през очите на писатели – а улегналото му, надмогнало тщеславието и славолюбието перо кротко и напоително разказва истории, в които самолети излитат вертикално, надуваема лодка спада насред ледения Байкал, а българо-руската дружба има повече измерения, отколкото градуси имат напитките, които я крепят. По нашите ширини приключенията са не по-малко интересни, особено хипарската част и бягането от народната милиция, а паралелите със съвременната действителност показват, че наистина нищо ново няма под слънцето.
“Зелени сенки, бял кит” – Рей Бредбъри
В тази луда книга има хумор за цял живот. Има кръчми, пиянски истории, странни просяци, още по-странни сватба и лов (последствията от тях в цитат в края), че и много, ама много препратки и връзки с “Моби Дик”. Рей Бредбъри се е забавлявал доволно, пишейки тази книга, дори на моменти направо се чудех дали тази ирония не преминава в сарказъм… но не, искрена любов към тази луда държава и нейното население струи от всеки ред.
„Паранормалното“ – Ричард Уайзман
Рядко, но по книжарниците все пак се появяват книги, които един ден ще бъдат ритуално изгаряни по площадите, когато суеверията и паникьорството бъдат официализирани, а критиката срещу тях – криминализирана като мерзко деяние срещу самите устои на фантазьорството. Помня колко праведно възмущение събуди “Псевдонауката” на Бен Голдейкър, но после пък изключителната “Вярващият мозък” на Майкъл Шърмър сякаш мина почти незабелязано, за тъга. Свикнаха нашенците, разбраха, че с книги не мож бутна организирания медиен заговор за затъпяване, и си гледат всякакви гурута, медиуми, нутриционисти, кемтрейлс-рупори, HAARP-конспиративисти и прочие, да не говорим продължаващото изкупуване на всякакви елементарни или уж по-сложни езотерики, астрологии, селф-хелп мътеници и прочие. Няма отърване, знам си го. Книги като “Паранормалното” на Ричард Уайзман са бели лястовици, които малцина ще видят, но в небе, пълно с оглушително грачещите черни врани на псевдонауката и шарлатанството, едва ли ще променят нещо.
Остави коментар