Отива ли си лятото? Според синоптиците – да, но ние ще се опитаме да го задържим още малко. Август беше благодатен месец за хубави четива – дали на плажа, дали в планината, дали в откраднати мигове в офиса, всичко се брои. В Книголандия беше по-кротко от обичайно, но ето все пак няколко добри заглавия, на които си струва да обърнете внимание.
„#НаЖивоОтСофия“ – Александър Шпатов
Зад една от най-свежите корици, които съм виждал в последно време, Шпатов е едновременно и по-рязък, и по-мъдър, и по-зрял, и по-хаплив. Той описва София, разпъната на кръст между миналото и бъдещето, диреща облика си между социалистическите реликви и модерните бизнес мастодонти. За някои (като Шпатов) тя е дом, опознали са я през смях и сълзи, за други (като мен) тя е понякога гостоприемна, понякога враждебна мащеха, която ту ни приласкава, ту ни отблъсква. Но да се оставим на нашия домакин, който с една ръка ни кани да влезем и да се чувстваме у дома си по тия улици и паркове, а с другата прави жест все пак да избършем обувките си и да уважаваме порядките и правилата.
“Къща от карти” звучи като роман на Артър Хейли – с всичките дребни подробности, които придават автентичност, с цялото умение в изграждане на добър сюжет без излишни обяснения, с тази солидна атмосфера преди ерата на интернет и мобилните телефони. Публикуван през 1989 г., романът е застанал на ръба на две епохи, но е позициониран изцяло в отминаващото време на противопоставянето на световните свръхсили – а Добс прокарва през героите си послание за обособеност, за незначителност на всичко отвъд морските граници на Острова. При него политиката е заместител на войната с по-коварни средства, а човешката природа е озъбена и разголена пред примамливата цел, а именно властта. При това далеч не власт в абсолютната ѝ форма, а една банална, демократична, окована и балансирана от други сили власт – и все пак тя е достъпна, тя е желана, тя е обект на борба. Но до голяма степен това е книга за егото на един мъж. И когато то е наранено, когато той е зашлевен и се чувства изхвърлен несправедливо зад борда – тогава става по-опасен от всеки враг.
„Уморените коне ги убиват, нали?“ – Хорас Маккой
„Уморените коне ги убиват, нали?“ ми допадна по начин, подобен на “Гроздовете на гнева” и “Зимата на нашето недоволство” на Стайнбек, макар да му липсва известна дълбочина на героите. Вместо да задълбава в животите им, Маккой хваща двама души на улицата, сред пейзаж от нищета и тихо отчаяние, и ги хвърля в бляскавия и почти истеричен свят на танцов маратон, който по някакъв жесток начин ми приличаше на “Дългата разходка” на Кинг. Затворени в абсурдна реалност, с постоянно променящи се правила и предизвикателства, двамата герои трябва просто да оцелеят, мечтаейки за времето, когато ще са вън от оковите – Маккой поддържа темпото високо и за мен този кратък роман има точно нужните съставки, за да внуши падението в човешкото и какво прави бедността и липсата на житейски възможности (или пък неумението да бъдат създавани и реализирани). В тома са включени още две произведния: „Прости се с утрешния ден“ и „Саванът няма джобове“.
Момчетата и техните приключения – тази вечна тема стои в основата на книгата, но Уортън отива стъпка напред, когато малко по малко отнема човешката същност на единия от героите си. Това не е загуба – колкото повече той се обезчовечава, толкова повече се оперва, превръща се в една от фанатично обичаните от него птици. Няма отговор на въпроса дали Пилето иска да лети, защото изначално кармично някъде нещо се е объркало и вместо с крила, се е родил с негодни за полет ръце, или защото самата принадлежност към човешкия род му е непоносима и той открива спасителния път нагоре, към небето, далеч от калта. Кое е първо – крилата или мечтата за висините?
“Истории за кронопи и фами” – Хулио Кортасар
Да споменавам ли какво ме впечатли в “Истории за кронопи и фами”? Има ли смисъл? Не искам да ви подготвям за тези кратки текстове, не искам да ви давам дори и малка податка какво се случва, защото спасителни пояси не са ви нужни – Кортасар с лекота захвърля читателя сред една история, оплита мигновено мрежа около него и го улавя с плашеща, почти магична лекота. Пуска го за секунда, за да си поиграе, и идва следващата, също като вълна след вълна се плъзват нежно в морския бряг, сякаш две божества правят постоянно любов. Всъщност този текст е безсмислен и няма нужда да го четете. Просто вземете тая луда книга.
Остави коментар