Есента започна ударно и чудесни книги започнаха да се появяват начесто – нека не забравяме, че вече сме в най-хубавите месеци от годината, но и предишните излязоха заглавия, които заслужават внимание:
Съдържание:
Последната територия – Момчил Николов
Началото на Последната територия е в жанра мистерия – един мъж се буди в Барселона… ще прочетете повече на задната корица, но имайте предвид, че няма да ви кажа нищо за Богинята. В края си тази част е чист анархистки трилър с мощно антиконсумеристко послание, едни чукове се размахват и витрини на банки се пръсват на парчета. Следва връщане назад за трагикомична социална критика на живота у нас през погледа на един дълбоко счупен човек, а може би просто нормален българин, който се бори с живота като всички – и тази му борба го запраща в един хотел с луд сърбин и всички последствия от колаборацията им; изхвърлен е зад борда и извън граница. А сетне идва историческо-драматичната част, където Момчил отлита далеч от всичко нашенско и описва историята на испанеца Маноло, трагична жертва на талидомида, с объркан, но колоритен живот като на никого друг – и неговия пробив в Последната територия, тази на съня. Този Маноло е същинският център на книгата – и без крайници той е по-действен от безброй здрави, прави хора, и без наглед шанс в живота той реализира себе си и своя потенциал отвъд представимото.
Нищо – Яна Телер
В Нищо едно момче вдига бунт срещу натрапваните му отвън наставления кое е важно в живота. Едно момче, което излиза от класната стая, покатерва се на дърво и заема нихилистична позиция, че нищо няма смисъл, изправяйки се смело срещу своите съученици. Поредната черна овца, която обаче не е подложена на присмех и игнориране, както обикновено се случва на различните в училище, а успява да задейства верижна реакция сред останалите деца. Тази реакция е самоподдържаща се, с вътрешни катализатори, знаете колко отдадени са децата на нещо, което считат за важно, ама наистина важно. Всички те искат едно – да докажат на своя съученик, че всъщност има неща със смисъл – и да го свалят от дървото, от което той ги назидава, от което той се отличава. Нормално е да искаш да сичаст от нещо, но понякога искаш и всички други да са част, за да си сигурен, че не грешиш – и си готов на всичко, за да постигнеш това (религиозна логика малко, да).
Май ше ни бъде… – Стоян Николов-Торлака
Сега, да ви описвам що се случва в Май ше ни бъде…, не е много редно, трета част вече, очаква се толкоз да сте заобичали тия герои, че да нямате търпение да прочетете какви ги чинят след приключенията и сълзливо-смеховитите драми от първите две книги. Ама хайде, нали съм добра душа (както все ни натъртва авторо в книгата, обръщайки се към четиримата си сигурни читателе!), ще кажа две приказки, да не е без хич. Строят нашите убавци! Къща за гости строят – там, дето никой не отива доброволно! Юбица, тая дивна разтуха за целия край от време оно, отива да учи, а софийските тарикати ще да си счупят зъбите, докато се опитват да я свалят. У дома тя и брат ѝ Братан намират нов повод да се карат, но тоя път нещата са сериозни. А Свилко… той къща ли прави, дете ли гледа, и той не знае, по-добре си беше като улав, ей! А някой дебне тия селски предприемачи и иска да им направи мръсно, зер що са се хванали да правят нещо, по-добре си е да се не разтуря летаргията и бавното умиране на целио край. А пък като дойдат гостите! Знаят ли какво ги очаква? Не знаят! Ама ще видят.
Няма да получите омразата ми – Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми не е книга за смъртта, а за живота. Тя е книга за бащината любов, която трябва да наподоби майчината, да се опита (напразно) да я замести. За сбогуването на един мъж с неговото щастие и продължаването на живота с плода на любовта им. Храненето, къпането, обличането… всичките малки действия, които съставят физическата част на родителската грижа – и безусловната обич, които ги придружават. Това е книга, разположена между две свивания на сърцето – едното от ужас, другото от нега. От едно обаждане до една шепа детски смях.
Кваzи – Сергей Лукяненко
Апокалипсисът е дошъл… и си е отишъл (засега) в Кваzи. По неизвестна причина умрелите се въздигат и стават обичайните кръвожадни зомбита, но по още по-неизвестна причина част от тях преживяват допълнителна трансформация и стават кваzита – силни, бързи, умни и с остра фиксация върху това, което най-много ги е вълнувало, докато са били живи. След тежки битки е постигнат мир и се е формирало смесено общество, в което хора и кваzи съществуват в крехко примирие в нова, бързо наложила се реалност.
Дервишката къща – Иън Макдоналд
Пет дни – точно толкова продължава действието по тия малко над 600 страници на Дервишката къща, и развитието е плавно, но увличащо. За тези пет дни, започващи със странен атентат на една истанбулска улица, се стига до мащабна заплаха към цял Европа, издирва се легендарен артефакт на име Медения човек, една корпорация е напът да се срине във финансов крах, едно дете с болно сърце и играчка трансформиращ се робот става детектив, а над всичко това витаят джинове и други същества от мюсюлманската митология. А, да, и Турция е в ЕС, а “Бешикташ” е на четвъртфинал в Шампионската лига срещу “Арсенал” 😉
Свещени игри – Викрам Чандра
В Свещени игри Сартадж Сингх е ченге, което е намерило мястото си в системата. Добър следовател, на него му пука за работата и справедливостта, но и добре разбира, че за да работят механизмите, имат нужда от смазване. Той приема и дава подкупи, следи възхода на свой приятел, умел и властолюбив кариерист, който умее да се нагажда към политическите бури. Има си болки от миналото, има си проблеми в настоящето, не очаква нищо от бъдещето. Единственият му отличителен белег е, че е сикх, но и че влага еднакво усърдие в разследването на убийство в гето и в случай на изнудване при богаташка – нищо, че от едното няма да получи нищо, а от другото може да изкара добри пари. Просто един от десетките хиляди индийски полицаи, които се стремят да има поне малко ред в хаоса.
Да четеш Лолита в Техеран – Азар Нафизи
В началото на Да четеш Лолита в Техеран академичната закалка на Нафизи си личи в това колко място отделя на произведенията, които разглежда със своите ученици (първата част е отделена точно на Лолита на Набоков). Бавно и внимателно тя обрисува спомена си за това забранено за света пространство, в което всяка четвъртък сутрин пристъпват неините подбрани ученички, свалят чадорите си и… стават различни, цветни, истински. Революцията е дошла и е отнела всичко постигнато през предните десетилетия, когато светските ценности са взели връх и жените са получили равно място в обществото. Хомейни и останалата религиозна паплач бързо връщат шериата, свалят възрастта за женене на момичета до коранните 9 години и след дълга борба налагат забраждането, за което следят специални въоръжени патрули по улиците. В тази първа част Нафизи витае повече в книгите, отколкото в реалността, разглежда ги като убежище от всичко, което се е случило в последните години с нея и работата ѝ, която толкова обича. Тук тя се опитва да опише своите момичета, да опише и самата себе си, да даде обяснение защо в крайна сметка напуска родината си и се заселва в САЩ.
Къщата на улица Манго – Сандра Сиснерос
Топлота. Това е усещането, което се загнезди в мен, докато четях тия кратки разказчета в Къщата на улица Манго, вливащи се като отделни струйки в жизнения поток на живота на улица “Манго” – там, където живеят пра-пра-прабратовчедка на кралицата на Франция и кралицата на котките, която може да бъде приятелка на Есперанса само до вторник, защото тогава се местят. Там, където печелиш състезание дори с цената на счупени ръце, и където скъпата кола, минаваща по улиците, почти със сигурност е открадната. История след история след история – за тия кратки стотина странички Сиснерос ни запознава с цяла плеяда колоритни жители-имигранти, които се борят с живота всеки миг. Това е другата Америка, която рядко се показва по филмите и рядко се споменава във връзка с оня тамошна мечта и неспирното преследване на щастието.
Предателства. Разкази за война и страст – Йосип Новакович
Предателства има достойнството да не разказва страховити истории и дори далеч не е само за войната в Югославия, но я засяга в най-хубавите разкази. Новакович е избрал по-трудното – да опише реалността на войната през по-обикновени, но не по-малко въздействащи истории, но и да излезе хронологически от военните години, да опише какво се случва сетне. Не е избрал трагично-драматичен тон, позволява на естествения човешки хумор да избуява дори там, където привидно не би трябвало да има почва за него. Допадна ми и че не се е центрирал само върху последната война, а хвърля поглед и назад, например в разказа “Марката”, разказващ за един от съратниците на Гаврило Принцип и неговата съдба.
Апокалипсата ме хвана – Дерек Ланди
За феновете на поредицата – като мен – Апокалипсата ме хвана е истинско пиршество. Особено след като още в началото ни пренася в XIX век, далеч през събитията от поредицата, където Мъртъвците в пълния им състав преследват Нефариан Серпин – епизод от събитията, които знаем само като отгласи в бъдещето. Следващият също е от миналото – Гордън Еджли отива на светско събитие, което се изражда в сектантско сборище и показно защо с някои автори не бива да се запознаваш изобщо. В сборника са включени малки, забавни истории от ежедневието на Скълдъгъри и Валкирия, които са пълнежът на дните, в които не спасяват света по обичайния си маниер, а някои от героите, с които се запознаваме, са измислени от фенове на Дерек Ланди.
Власт и съпротива – Илия Троянов
Сред тези две истории във Власт и съпротива, които не са съвсем документални, не са и съвсем измислени (Троянов ги е съградил от реални досиета и документи, също както прави Джонатан Лител в Доброжелателните), са вмъкнати отгласи от различни години. Те ме впечатлиха истински, тези изрезки от историята говорят за времето си по-силно от кой да е художествен похват, от кой да е герой. По подобен начин в Аз още броя дните на Георги Бърдаров интервютата, основани на реални записи, ме потресоха повече от основната история. Уважавам умението да се вгражда реалност сред фантазията. Но във Власт и съпротива второто почти отсъства – така че имаме реалност, вградена в друга реалност; едната е създадена, за да бъде разказана като две истории, вплетени една в друга, почти като уроборос без начало и край; другата, за да удря с чук по главата на змията, захапала опашката си, опитваща се да я убие, макар да знае, че е неунищожима. Историята има това свойство – да е хем неунищожима, хем забравима. И няма решение на това.
Остави коментар