Кога разбра, че призванието ти е писането?
От всички хора в живота ми аз май последна разбрах, че съм писател. Пробвах се като актриса известно време, но стигнах до заключението, че не съм достатъчно добра, за да играя професионално. Винаги съм писала, но след като изоставих театралното училище, започнах да пиша пиеси, после кратки разкази и накрая романи. Общото между актьорската игра и писането е любовта към езика и желанието да се докоснеш до хората. И сега правя същото, просто използвам различни инструменти за целта.
„Книга на тайните“ е дебютният ти роман. Как си почувства, когато разбра, че ще бъде издаден?
Работих над Книга на тайните много дълго, така че бях изумена от новината, че ще бъде издадена. Когато затворих телефона, на мига се строполих на пода в кухнята и заплаках. Помня, че треперех. Обадих се на майка си и двете плакахме заедно. Бях сама в апартамента, съпругът ми работеше нощна смяна и аз цяла вечер си седях самичка и се питах дали е истина. Поръчах си японска храна. Ръцете ми толкова трепереха, че едва използвах пръчиците за хранене.
Това не е първото интервю, което даваш във връзка с „Книга на тайните“. Има ли въпрос, свързан с книгата, който никой не се е сетил да ти зададе?
Засега никой не ме е питал кое е най-лошото ми преживяване, свързано с романа. Веднъж изгубих цяла чернова, когато съпругът ми случайно обърна чиния с храна върху лаптопа ми. Компютърът беше унищожен, а цялата книга изчезна. Плаках. Мисля, че се наложи да му кажа да излезе от къщата за няколко часа, докато се успокоя. Започнах наново и сглобих историята от тетрадките, в които бях писала. Беше травмиращо изживяване, но в крайна сметка ме научи колко свобода се крие в новото начало.
В книгата ти реалното и магичното са силно преплетени. Така ли е и в ежедневния ти живот?
Понякога е по-лесно да откриеш магията на белия лист. Не се чувствам много вълшебно, когато кафето ми изстине или е време да плащам сметката за тока за пореден път. Мисля, че дарът на художествена проза и писането въобще е възможността да откриваш чудното в обикновеното. Когато правя равносметка на живота и на ежедневието си дори, всичко е поредица от съвпадения. Всичко, случило ми се досега, добро или лошо, е довело до точно този момент, който можеше да се развие по хиляда различни начина. Всички сме правили избори и са ни се случвали неща, които са ни превърнали в хората, които сме, и това е магично. Но лесно можеш да го забравиш, докато чистиш сапунената пяна от мивката.
Какви книги обичаш да четеш? Кои са любимите ти персонажи?
Харесва ми да чета най-различни жанрове, макар че тая специални чувства към магическия реализъм. Освен това си падам по малко по-мрачни четива. Ако разказвачът е твърде мек или симпатичен, бързо губя интерес. В последно време ми беше много приятно да прочета The Gracekeepers на Кърсти Логън, Kitchens of the Great Midwest на Джей Райън Стрейдъл и Bell Weather на Денис Махоуни.
Най-любимите ми персонажи са Олимпия от Geek Love на Катрин Дън и Доркас от Winner of the National Book Award на Джинси Уилет. Те са безстрашни разказвачки. Саркастични са и имат дълбоко разбиране за семейството и мястото си в него. Силно вдъхновяващи героини.
Какво е най-изненадващото нещо, което научи, докато работеше по книгата си?
Докато проучвах историята на цирка и карнавала, попаднах на информация за броящите (или „научени“) прасета. Броящите коне не са били рядкост в САЩ, но за броящи прасета не бях чувала. Логично е – те са по-малки, гледат се по-лесно и не цапат толкова. А и доколкото разбирам, е по-лесно да научиш прасе на трикове. Известно време обучените прасета са били на мода. Повечето били кръщавани Тоби – навярно в опит да бъде убедена публиката, че вижда известното броящо прасе със същото име.
Имаш ли специално послание за българските си читатели?
Благодаря ви! България има толкова вдъхновяващ и красив фолклор и такава силна разказваческа традиция. Огромна чест е, че романът ми се чете там.
Коя форма на изразяване ти допада най-вече в изкуството – писането, рисуването или актьорската игра?
За мен те се преплитат. Първата ми любов винаги ще е писането, тъй като свързвам книгите със спомени от детството си как родителите ми четяха. Но когато пиша, осъзнавам, че разигравам диалози – използвам различни акценти, чувам гласовете на героите, както при актьорската игра. Благодарение на нея се замислям за интонацията, ритъма и физическата страна на нещата, което може би нямаше да е така, ако бях учила само проза. А когато не мога да открия точните думи или да видя каквото искам на страницата, се обръщам към рисуването. Мисленето в образи е освобождаващо и малко неща те карат да се чувстваш по-удовлетворен от мацането с материали за рисуване. Струва ми се, че всички форми на изразяване в изкуството се подхранват една друга.
Остави коментар