Най-интересните книги от месеца

Ако си търсите нещо ново за четене и имате съмнения, че сте пропуснали нещо от предходния месец, можете да разчитате на новата ни рубрика, в която Ицо от Книголандия представя най-интересните заглавия на месеца. 

Февруари традиционно е по-слаб месец за книгоиздаването, но е добър момент да наваксаш с купищата силни заглавия, които излизат в края на годината. Дори бегъл поглед по заглавията ми носи усещането, че е минал един чудесен месец. Ето и книгите, които според мен заслужават особено внимание:

„Наръчник на оптимиста“ на Матю Куик
“Наръчник на оптимиста” е от ония кротки книги, които обичам. Тя не блести с нещо особено, но точно в това е нейната сила – една житейска драма, каквито обикновено остават встрани от прожекторите, освен ако не кулминира в кърваво насилие. Историята е топла, искрена, докосваща с лекота, според мен без да цели изрично това – все пак никой не умира в края, нито има захаросан хепи-енд, както във филма.

„Боксьори и случайни минувачи“ на Палми Ранчев
Тук има истински истории за истински хора – често вече в залеза на живота си, доста след като са приключили с бокса – но продължават да живеят с него в сърцето и ума си. Тези хора играят последния си, продължаващ години наред мач, понасяйки удар след удар, с редки възможности да върнат поне малко от полученото – и без шанс ръката им да бъде вдигната, докато публиката на крака ги аплодира. Историите често прелитат в миналото, с наситени описания на победни или загубени мачове, на миговете, когато животът е бил истински, мигът е бил безкраен, а кръвта е кипяла неудържима.

„Белова“ на Сергей Лукяненко
Немилият-недраг бивш функционал Кирил скитори от свят в свят. Чрез тези му странствания Лукяненко развива добре идеята за изборите като съдбоносни решения – в науката има една интересна концепция за “cross-points”: моменти в историята, в които малка промяна би довела до мащабно разместване в бъдещето. Точно с нещо подобно наум авторът описва варианти на развитието на Земята, като безспорно най-колоритният е планета, в която християнската религия е успяла да остане доминираща, но е заложила на мощни биотехнологии и (което ме впечатли повече) е осъзнала, че търпимостта към различните вероизповедания или атеистите е нужна и полезна.

„Кучешките звезди“ на Питър Хелър
“Кучешките звезди” е прекрасна, меланхолична, тъжна, но и жизнена по много суров начин книга – тя черпи влага директно от корените на истинския живот, освободен от условности. Мъжът, природата и оцеляването – воглаве с постоянната страст към въздуха, към полета, към свободата. Начинът, по който е написана книгата – без пряка реч, с накъсани, кратки изречения, с центрирането само и единствено върху един герой, докато околните се разкриват само в отношенията си с него, – е смел и потапя в безнадеждността на живота отвъд края; но и точно в това може да избуи надеждата, че шанс за ново начало може би съществува, стига огънят отвътре да не загасва.

„Спиращият войната“ на Брандън Сандърсън
Безспорно “Спиращият войната” носи привкуса на “Елантрис”, без да е пряка част от този свят – духът, есенцията на двете книги са сходни. Тук боговете не са паднали и мощта на столицата им е в зенита си, застрашавайки околните земи и кралства. Магическата система е изградена около изсмукване на цветовете и Диханието, което всеки човек носи (нещо като религиозната концепция за душата) и които могат да се предават, поглъщат, складират и после използват за оживяване на предмети и дори мъртъвци. Системата е сложна, но се центрира около факта, че някои хора спонтанно се Завръщат от смъртта – и са почитани като богове, но всъщност са почти пленници на жреческата каста, а вторият им живот зависи от поглъщането на поне едно чуждо Дихание седмично.

„Островитяни“ на Кристофър Прийст
“Островитяни” е невероятно приключение, което по своя размах и оригиналност се родее според мен със “Слепоглед” на Питър Уотс и “Облакът атлас” на Дейвид Мичъл. Измислянето на толкова особен свят не е нещо ново, но детайлизирането, което Прийст изпипва, тази систематичност, с която той изработва теория за обърканата му география и за изкривените физични закони, е впечатляваща. Дори само ще спомена шантавата идея този разпрострял се като пръстен Архипелаг да бъде на пътя на воюващи континентални нации, които изпращат армиите си да касапничат на ничия земя, за да не си разрушават драгоценната населена територия. Звучи объркващо? А хилядите ветрове със собствени имена къде да ги вмъкна? Няма оправия.

„Императорът на всички болести“ на Сидхарт Мукхърджи
Мукхърджи е онколог и разказва за свои пациенти с различни видове рак – от техните драми тръгва и неговото търсене за природата и историята на болестта. Той проследява живота и кариерата на десетки учени, които са повеждали борба с рака – от древните, които са имали силно опростена (да не кажа дълбоко невярна) представа за тялото и болестите, до тези, които малко по малко са започвали да напипват някакви основателни съждения и са търсели лек според достъпните си възможности. Често борбата се е израждала – от бруталните интервенции с изрязване не само на засегнати органи, но и всичко около тях, за да се спре връщането на рака, та до масирана химиотерапия, израз на отчаяние у учени, които първоначално са били силно обнадеждени от възможностите й. Факт е, че всяко лечение е помагало на някакъв брой хора с определен вид рак, но универсален лек няма, а скоро се оказва и че всичко, което буди надежда, има силни ограничения.